Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

По безлюдната уличка „Лас Агуас“ Фейхо най-бързо отиваше при своя идол. Не се връщам назад, за да обяснявам значението на този израз, тъй като добрият сеньор започна да изпитва към своето протеже нежна любов, примесена не само с треската на любовника, а и с известна бащинска обич, която с всеки изминат ден все повече се засилваше. „Колко жалко, приятелю — мислеше той, — че не си с двадесет години по-млад…! Наистина жалко. Ако тази жена я бях подхванал по-рано… Така както други са опорочили с несръчните си ръце това прелестно създание , аз щях да му придам възхитителен облик. Каква испанка е тя и колко се вдетинявам аз.“

След месец Фейхо вече не можеше да живее, без да увеличава безкрайно часовете, които прекарваше с нея. Много пъти се хранеха заедно и понеже двамата възлюбени се бяха условили да възхваляват и да изпробват в действителност испанската кухня, ендивидът готвеше някои лоши яхнии и мазнотии, чийто мирис стигаше отвъд Сан Франциско ел Гранде. След ядене, ако не играеха на карти, добрият сеньор разказваше на любимата си забавни истории от своя напрегнат военен живот. Беше посетил Куба по време на експедицията на Нарсисо Лопес 294 294 Испански генерал (1797–1851) умрял на ешафода за това, че застава начело на въстанието в Куба. — Б.пр. и бе участвувал активно в преследването на прочутия бунтовник. Фортуната, очарована, го слушаше с лакти на масата, с лице между ръцете, с очи, впити в разказвача, който под влияние на наивното внимание на любимата си ставаше по-красноречив, с по-свежа памет, с по-ясни мисли.

— Ти не можеш да си представиш онези лунни нощи в Куба, онзи сияещ сребърен свод, онези горички от… мангларес 295 295 Храсти, чиито клони с жълти цветове се спускат до земята. — Б.пр. , които са истински градини по средата на огледалното море… Тази нощ, за която ти разправям, бяхме устроили засада близо до една река, защото знаехме, че бунтовниците ще минат оттам. Чухме плясък във водата, помислихме, че е кайман, който се плъзга между гъстите тръстики. Изведнъж „бум!“ — изстрел. Те са!… В миг всички наши хора се прицелиха. Та-та-та… Един огромен негър се хвърли върху мен и аз мушнах мачетето през пъпа му и го изкарах през кръста… Не съм виждал подобно нещо, дете.

Беше участвувал и в експедицията в Рим през 43-та. О, Рим!… Да, онова действително беше велико нещо… Колко хубава беше походката на папа Пий IX, който благослови войските… И гладкият разговор, кой знае как, от папската благословия преминаваше към любовните приключения на разказвача. За това той можеше да говори безспир и от общия брой излизаха по седем приключения на година, с тази особеност, че бяха от петте части на света, защото Фейхо, който беше ходил и на Филипините, бе имал връзки с китайки, хавайки, какви ли не азиатки… Една дивачка му беше размътила главата, доказвайки, че на Полинезийските острови разбират не по-малко от изтънчено кокетство, отколкото в европейските салони.

— Ах, колко е хубаво! — възкликваше Фортуната и се смееше от душа, като слушаше. — Ако всичко това стане тук… Но каква хитруша… Видя ли? А после казват!…

За европейките нямаше какво повече да говори. Бившият полковник разказа такива приключения с девойки и с омъжени жени, които на неговата приятелка се струваха лъжа и нямаше да ги вярва, ако не ги слушаше от толкова правдива и сериозна личност.

— Видя ли? Когато го разказваш, не ти вярват… Ако го напишеш, биха го приели за лошо измислена случка. Какви неща вършат жените! С право ни наричат демони.

Трябва да отбележа, че Фейхо не разказваше нищо, което не бе истина и дори не преувеличаваше своите случки и портрети от живота. Фортуната правеше същото, когато идваше нейният ред да разказва, подтиквана от своя покровител да опише някоя страница от своя живот. За кратко време тя излагаше събития, достойни да бъдат не само разказвани, но дори и написани. Не караше да я молят и тъй като притежаваше добродетелта да бъде искрена и не преценяваше добре поради недодялаността на моралния си вкус доброто или лошото значение на някои факти, разказваше всичко. Понякога дон Еваристо усещаше голяма радост, като я слушаше, понякога истински ужас, но след всичките тези разговори излизаше с чувство на тъга и си мислеше: „Ако беше попаднала по-рано в ръцете ми, ако аз я бях взел преди това, целият този позор нямаше да я сполети. Колко жалко, приятелю, колко жалко!… И най-странното е, че след такова изхабяване са останали недокоснати някои морални качества: искреността, която в края на краищата е нещо ценно, и постоянството в любовта към един-единствен човек.“