Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Фортуната беше забелязала безсилието му, но, разбира се, не говореше за това.

— И което най-много ми тежи — каза дон Еваристо с гняв, удряйки с юмрук върху ръчката на креслото, — е това, че зрението ми… Винаги съм имал зрение като на рис. Представи си, в Хавана в двореца Атарес виждах сигналите на крайбрежната кула на Моро и различавах отлично цветовете на знамената. Но от вчера установих, че нещо ми става. Почти не виждам някои предмети и когато слънцето ме огрее, очите ме сърбят… От утре мисля да нося зелени очила. Ще бъда прекрасен. Колкото до слуха ми, вече си разбрала. Преди няколко дни не чувах с лявото, сега пък с дясното. Издигам се, бях лейтенант, вече съм капитан. Уверявам те, че това ме забавлява. Но велика глупост е да въставаш срещу природата. Тя има свои закони и онзи, който не ги познава, си плаща. В това отношение не бях много практичен, както и в много други неща. Но тъй като се бях самозабравил при нашите отношения и се правех на юноша на шестдесет и девет години, отново ще си ги припомня, за да предотвратя лошите последствия. Необходимо е да се погрижа повече за теб, отколкото за себе си. Малко още мога да издържа.

— Не… Каква глупост — обади се Фортуната този път с глас, по-състрадателен, отколкото искрен.

— Не се мъчи да ме успокояваш. Ако издържа повече, да кажем година-две, един прекрасен ден ще заприличам на малоумен. И в това състояние, в което си ти, ще ме секнеш и ще ми слагаш лъжицата в устата. На мен малко ми остава, красавице, и трябва да мисля най-вече за теб, а ти имаш много време, защото сега си в най-хубавите си години и в разцвета на красотата си.

Следващия ден, за да изкачи стълбите, трябваше да се обляга на парапета и да полага големи усилия. Имаше чувството, че върши това по-скоро с ръцете, отколкото с краката си, „Трябва да се бърза. Ако не внимавам, няма да имам време нито да опазя добре тази нещастница от мошениците, нито от собствените слабости на характера й. Бедното момиче! Трябва да помисля много за бъдещето й, защото на нея, каквото й свирят, това играе. Идеята, която ми хрумна да я осигуря срещу пожари — искам да кажа да я предпазя от всякакви опасности, може би не й харесва, навярно не й харесва. Но тя ще започне да разбира, че няма друг път… Горко ми! Остава ми още малко. Бог да ми е на помощ! Кой можеше да предположи!“

Влизайки в къщи, започна, без да усеща, да изказва гласно мислите си:

— Кой можеше да предположи, че аз, който никога не бях опитвал нито прах, нито хапче, нито таблетка, трябваше да науча, че има аптеки на този свят, а спалнята ми да бъде пълна с всякакъв вид лекарства. Ако изпълнявах всичко, което лекарят ми препоръчваше, нямаше да издържа и три дни. И кой можеше да предположи, че аз, гастрономът, ще започна да се отвращавам от храната. Ясно е, стомахът ми иска да ме напусне преди всички останали части на тялото и вече трябва да мисля, че щом го няма шефа на лабораторията… Но какво да се прави.

Дон Еваристо извисяваше глас, за да може да се чува, защото на улицата се беше настанила една латерна, която свиреше полки и валсове. Обитателките от третия етаж, роднини или племенници на управителя от Сан Андрес, който живееше там, започнаха да танцуват, а след малко ги последваха и тези от втория етаж на отсрещната къща. Буйствуваха много и децата на улицата и олелията бе тъй ужасна, че дон Еваристо и приятелката му замълчаваха, като се гледаха и се смееха.

— Съседите не ни позволяват да се чуем. Да помълчим, защото има време да говорим.

Отправи тъжен поглед надолу и Фортуната, скръстила ръце, го гледаше внимателно, съзерцавайки опустошителната старческа разруха върху лицето му, докато възбудителните ритми на танца се отдалечиха и изчезнаха. Вечерта настъпваше, скоро щеше да мръкне и тъй като Фейхо се страхуваше от тъмнината, приятелката му запали лампата и я постави на нощната масичка, а след това затвори прозорците.

— Къде ходи днес? — попита я дон Еваристо, който почти всяка вечер й задаваше същия въпрос не от желанието да критикува нейните постъпки, а защото от този разпит се завързваше почти винаги приятен разговор.

— Ами днес по обед се качих в къщата при онези — на свещеника — каза тя, като се смееше и обгръщаше раменете му. — Те са две племенници, или не знам какви, според мен хубавички, и си приличат, въпреки че не са сестри. Вчера бяха тук и ме питаха дали искам да им направя тегели и да им подгъна някакви ленти за плисиране на рокли. Гиздят се много и имат кройки в изобилие. Шият си два костюма и ако знаеш… едва се сдържах да не се засмея, защото от кадифето, което им остава, правят костюми за младенци и богородици. Всичко използуват, дори и една тока за шапка, която не могат да употребят, я слагат за колан на някакъв светец.