Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— И така, вече знаеш — добави полковникът; — деня, в които решиш да ми изневериш, ще ми кажеш. Аз не вярвам в съвършената вярност. Аз съм снизходителен, мъж съм, с една дума, знам, че човечеството е равно на слабост… Така че ще дойдеш и ще ми го кажеш в лицето, без заобикалки… Да не мислиш, че ще дойда с револвер, за да те застрелям, а след това ще застрелям и себе си! Голямо магаре ще съм, ако го направя! Не, в името на човечеството и на рода ще те погледна благосклонно… Вярно, че ще ме засегне, но ще взема шапката си и ще си отида от твоя дом, без това да означава, че те изоставям, само ще те пенсионирам с половин заплащане.

„Какъв странен мъж и какъв странен начин на обич!“ — мислеше Фортуната.

Същия ден обядваха заедно, едно удоволствие, което дон Еваристо си позволяваше понякога. Тя бе споменала, че знае да свари един боб по гостилничарски и сега му предложи това ястие. Фейхо обеща да го опита, защото испанската кухня му харесваше. Фортуната се снабдяваше обилно с продукти, докато за дрехи и парцали харчеше много по-малко пари… Той беше толкова съобразителен и практичен, че без усилие успя да й спести безполезните и разточителни изисквания на модата. За храната не й налагаше ограничения, дори я съветваше да купува винаги от най-хубавото и най-подходящото за сезона, в това отношение тя не се нуждаеше от напътствията на своя приятел, защото бе истинска мадридчанка, и то от „Кава де Сан Мигел“, и знаеше какво трябва да се яде през всеки сезон. Не беше лакома, но находчиво подбираше хранителните продукти и всичко друго, което предлагаше богато снабденият пазар в Мадрид.

От спокойния и умерен, възвишено почтен живот нейното тяло бе станало тъй блестящо, тъй красиво и привлекателно, че бе удоволствие да го съзерцаваш. Съпругата на Рубин винаги се радваше на добро здраве, но никога физическата й красота не се бе изявявала с толкова пищност и прелест, както през това време. Фейхо, наблюдавайки я, не можеше да не се обезсърчи. „С всеки изминат ден тя става все по-красива — мислеше той, — а аз все по-стар.“ Самата тя, когато се гледаше в огледалото, не се насищаше да се възхищава на собствения си образ. Понякога я спохождаше споменът от миналото. „Ако ме видеше сега…“ Но веднага се опитваше да отхвърли тези мисли, които й навяваха само тъга и размисъл.

Живееше на улица „Таберниас“ (Пуерта де Морос), която на мадридчаните от центъра им се струваше на края на света . Този квартал беше толкова отдалечен, че приличаше на село. Свързваше се от едната страна със „Сан Андрес“, а от другата с „Росарио“. Повечето от жителите бяха кротки и средно заможни: зидари, бакали, амбулантни търговци. Тук нямаше чиновници, тъй като този квартал бе отдалечен от всякакви учреждения. Предградието бе весело и много слънчево и по посока на Портийо де Хил Имон се виждаше долината на Мансанарес и планинските вериги „Сан Исидро“ и „Каса де Кампо“.

С нищо не се отличаваха и живеещите по склоновете на Росарио, а и изгледът не беше много хубав, защото именно в тази част бяха разположени военните затвори и на всяка крачка се срещаха самотни жени и войници, които желаеха да бъдат на свобода. Не заслужаваха внимание и жителите в края на улица „Агила“, тъй като на площад „Хил Имон“, залят от слънце по всяко време на деня, често се случваше да се видят картини, достойни за Потро от Кордова и за Албански от Гранада. По улица „Солана“, където цареше голяма беднотия, Фортуната отиваше на литургия в църквата „Палома“ и се учудваше, че не вижда по пътя си нито едно познато лице. Разбира се, когато един жител от центъра или от северната част на града посещаваше тези квартали, нито къщите, нито лицата му напомняха за Мадрид. За един месец Фортуната не отиде по-далече от „Пуерта де Марос“ и единствения път, когато стори това, се спря на „Пуерта Серада“. Уловила тътена на столицата в нейните централни части, тя се завърна уплашена на своята мирна и тиха улица „Таберниас“.

Дон Еваристо живееше, откакто се пенсионира, на втория етаж в една голяма аристократична къща на улица „Дон Педро“. Беше един от тези много големи и красиви палати, построени от благородниците. На първия етаж се помещаваше някакво посолство и когато в него се уреждаше тържество, украсяваха стълбата със саксии и постилаха килими. Фейхо беше привикнал с голата широта на стаите си, с големите прозорци и високите тавани и не можеше да живее в къщите от картон в съвременен Мадрид. Жилището му малко напомняше манастир. Негов съсед на втория етаж вляво беше един археолог, притежател на прекрасни колекции. Самотен човек беше и пълномощният министър от първия етаж и в цялата къща не се чуваше дори муха да бръмчи. Като се изключеха вечерите приеми, които бяха много редки, можеше да предположи човек, че през останалото време там не живеят хора.