Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Към Фортуната той се отнесе толкова добре, че повече не можеше да се очаква. В завещанието си й оставяше само някои подаръчета, наричайки я своя дъщеря, но посредством таен агент от борсата извърши една операция, в която девойката фигурираше като купувач на известно количество банкови акции, даваше й освен това определено количество пари в брой. Дон Еваристо не забрави и своите родственици: две племенници — едната живееше в Асторга, а другата в Понтереда. И двете бяха много добре зачетени в завещанието, а колкото до помощите, които всяка година им изпращаше, той никога не забрави това свое задължение, въпреки многото грижи, които имаше. Доня Пака и двамата слуги също щяха да получат нещо в деня, в който господарят ги напуснеше.

Свещениците от енорията го попитаха дали няма да остави нещо за спасение на душата си и той с добродушна усмивка им отвърна, че не е забравил нито едно от задълженията на обществената вежливост, а за да не наруши реда с нищо, не беше забравил и литургиите.

Един следобед Фейхо отиде да види Вилялонга и първото, което му каза, докато се оставяше да го прегръщат, бе следното:

— Но, човече, толкова ли лош ще се окажете, че няма да подкрепите моето протеже за енорията!

— За бога, скъпи патриарше, нека да имаме търпение… Ще направя каквото мога. Пратих много бързо писмо на Карденас заедно с бележката. Но имайте пред вид, че това зависи от църквата… И за мен бих желал такова нещо…

— И аз… Но най-после ще стане ли или не? Той е добър свещеник.

— Вярвам ви… но вие какво искате… Тези служби привличат много погледи и когато се освободи едно място, се явяват четиристотин свещеници от същата величина.

— Да, но моят свещеник е неоценим, един свят човек… Сякаш пости всеки ден.

— Този отец Рубин сигурно ще е някакъв скелет. Не ви ли дадох вече някакво акредитивно писмо за освобождаване от затвора на един Рубин? Вие, както се вижда, покровителствувате това семейство.

— Аз не покровителствувам семейства, синко. Не говорете за протекции. Аз се интересувам само от хора, които заслужават.

— Каквото зависи от мен, ще го направя. Ще говоря отново с Карденас. Но ви казвам: това са длъжности, за които много хора се лакомят. Претендентите използуват благосклонността и влиянието на господата. Почти винаги жените решават кой ще заеме мястото в катедралата.

— Но предположете, приятелю, че аз съм с пола, че съм дама… а?

— Но ако аз не мога да го реша…

— Вижте, ако не назнача моя свещеник, аз ще ви мъча месеци наред.

— Още по-добре. Живейте хиляда години.

— А тези избори добре ли вървят?

— Като по вода. Имам един отец, свещеник, който струва повече от една империя. Въвежда някакви порядки в окръга, от които бог трепери, а и цялата Света Троица — също. Този наистина заслужава не енория, а седем митри.

— Познавам го този отец. Беше капелан в моя полк.

Вилялонга се сбогува, като изрази доброто си желание да помогне на Николас Рубин.

— Ей, Хасинто, за бога, още една думичка — каза дон Еваристо, обръщайки се към него, когато той беше вече на вратата. — За бога и за всички светци, не забравяйте този нещастник… бедния Виляамил, този, когото наричам Рамзес II .

— Той е вписан в един списък на крайно нуждаещи се . И нищо повече не може да се направи.

— Разберете, че той не ме оставя да живея. Всеки ден идва по три пъти. Вечерта, когато ми дадоха предсмъртното причастие, в същия миг погледнах на другата страна, и първия, когото видях, беше Рамзес II със свещ в ръка. Как ме гледаше нещастникът… Мисля, че не умрях от безбройните молитви на Виляамил към бога да живея.

— Може би… Няма да го забравя. Довиждане, довиждане.

И дон Еваристо остана сам, замислен и приятно вглъбен, предвкусвайки онова чисто удоволствие да направиш на себеподобните си добро или да избегнеш злото дотолкова, доколкото провидението е оставило това във властта на човека.

Прекалено подредените хора, свикнали със спокойните сладости на методичния живот, стигат дотам, че, злоупотребявайки до известна степен с реда, картотекират в архива на времето не само всекидневната си работа, но и изискванията на духа и тялото, които се примиряват по-трудно с часов график. Та и знаменитата доня Лупе, чието съществуване твърде много наподобяваше това на часовник с душа, бе разпределила тъй добре времето си, че дори когато се наложеше да мисли върху някой финансов въпрос, възникнал неочаквано, имаше определен час от деня и определено място. Когато се наложеше да разсъждава, подбуждана от някоя от онези мисли — същински мухи, които залепват за мозъка и по никакъв начин не можеш да ги разгониш, доня Лупе или не разсъждаваше, или трябваше да прави това, седнала до прозореца във всекидневната, с очила на носа, с панера за бельо пред себе си и котарака, изтегнат удобно върху килимчето. Размишлението биваше много по-дълбоко и успешно, ако госпожата мушнеше лявата си ръка доста над китката в някой чорап и ако дупките на чорапа бяха достатъчно широки, за да може да ги замрежи като с решетки на затвор. Силата на навика бе такава, че доня Лупе не можеше да мисли по друг начин и на друго място, тъй като за аритметичните й пресмятания най-подходящият момент беше, когато лющеше грах в кухнята (по грахово време) или когато накисваше нахут. Такива чудеса твореше навикът и когато госпожата видеше грах и пъхнеше ръка в него — мозъкът й се изпълваше с цифри и сделките й ставаха ясни, разбираше дали е изгодно или не да даде някой заем, дали трябва или не трябва да задържи тая или оная скъпоценност. Рано сутрин, щом станеше, предвиждаше всички действия за деня и се подготвяше за тях, като мобилизираше енергията си и разпределяше методично часовете за всичко предвиждано или вероятно. Това бе същото като да навиеш часовник , натрупвайки в себе си необходимата мисловна сила.