Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— А каза ли ти, каза ли ти нещо? — попита Белен уплашена, смъртнобледа.

— Нищо… Но плачеше, като ме гледаше… Едни сълзи й се ронеха… Не носеше Младенеца, сякаш й го бяха отнели… След това се обърна и мина пак между вас, без вие да я видите, за да застане ей тук, до дървото… Там видях много ангелчета, които се качваха и слизаха от стеблото по клончетата на дървото и…

— И от клоните по стеблото?

— И след това нищо вече не видях… Сякаш ослепях, искам да кажа, напълно бях сляпа, за миг нищо не виждах, без да мога да се мръдна… Усещах в себе си, в себе си едно нещо, нещо…

— Нещо като мъка…

— Мъка не, усещах удоволствие, утешение.

Фортуната се приближи и те млъкнаха…

— Ако имате някаква тайна, отивам си.

— Мисля — каза Белен след дълго мълчание, — че трябва да го разкажеш на изповедника.

Маурисия стана и бавно се прибра в стаята, където спеше и държеше дрехите си. Двете й приятелки помислиха, че е отишла да си легне и започнаха да обсъждат странния случай, който Белен подробно разказа на Фортуната. Белен вярваше или се правеше, че вярва, но Фортуната — не. Внезапно видяха, че Мъжкараната се връща и отново сяда върху боклука. Погледнаха я с боязън и се отдалечиха.

Изведнъж в градината се чу радостен и продължителен звук, подобен на крясъците, които тълпата издава при заря. Затворничките до една погледнаха към диска, който тържествено се завъртя два пъти и спря. „Вятър, вятър“ — чуха се няколко гласа. Но дискът направи още половин кръг и се успокои. Желязната ос изскърца за миг и на тези, които бяха близо до блатото, им се стори, че чуха в недрата на помпата леко бълбукане. Тръбата избълва пяна и всичко пак замря в тих и безнадежден покой.

Белен оживено разговаряше долу с една калугерка — сестра Факунда, всезнайката на къщата, изключително начетена писарушка, добродушна и невинна до крайност, предводителка на всички по-особени начинания, придворна на Девата и на всички светци, обичана много от Филомените и още повече от Хосефините . Тя беше толкова искрена, че когато й казваха нещо, особено ако беше хубаво, вярваше в него като в евангелието. Достатъчно е за похвала на свещената простота на тази сестра да споменем, че в изповедите й нямаше нищо греховно, защото тя дори и в мисълта си не бе съгрешавала; но тъй като смяташе, че е неудобно да се яви пред съда на покаянието без нищо, тя напрягаше въображението си, за да открие нещо, което да лъха поне на злост, и старателно чоплеше съзнанието си, за да изкара някои дребни и без значение хитринки, на които капеланът се смееше зад завесата. Тъй като бедният дон Леон Пинтадо живееше от изповедта, той я слушаше сериозно и се преструваше, че взема присърце изключително деликатните грехове, които никой християнин не можеше да разбере… И монахинята заставаше много съкрушена, като заявяваше, че повече няма да върши това, и той, лукавият, казваше, че наистина не трябва да го върши и че се налага друг път да внимава и… празни приказки. Такава беше сестра Факунда, известна дама от най-висшите кръгове на аристокрацията, която остави богатство и положение, за да се отдаде на този живот, малка женичка, некрасива, приятна и нежна, силно жадуваща да бъде обичана от младите. По време на почивките след нея винаги вървеше тълпа от момичета, рано приели религията, досадни с въпросите си, каещи се, чието поведение, думи и ентусиазъм можеха да се сравнят със самата детска невинност .

Трудно е да се опише кръгът, образуван от Факунда и нейните малки приятелки. Белен, трепереща от вълнение и с тревожно лице, каза на калугерката:

— Маурисия е видяла Богородица…

И малко след това другите повтаряха с голямо удивление:

— Видяла е Богородица?!

Сестра Факунда, следвана от свитата си, се приближи до Маурисия и дълго време я гледа мълчаливо. Нещастната жена стоеше все в същата поза, с глава, опряна на коленете. Навярно плачеше.

— Маурисия — каза й калугерката с тъжен глас, пропит с онази благородна вяра, която у нея бе равна на божествено милосърдие, — винаги си била много лоша, но бог ще ти прости.

Чу се силен вопъл и затворничката откри лицето си, обляно в сълзи. Смотолеви нещо, от което сестра Факунда и приятелките й нищо не схванаха. Изведнъж тя се изправи. На светлината на луната лицето й изглеждаше много красиво, което обкръжаващите я не оцениха. Очите й горяха с въодушевен блясък. Притисна ръце към гърдите си, поза, вдъхновила много скулптори, и промълви силно развълнувана: