Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— О, Богородице, ще ти го донеса, ще ти го донеса…

Хвърли се стремглаво към стълбата и изчезна бързо. Сестра Факунда поговори с другите майки. Когато цялата група начело с игуменката напусна градината и бавно се отправи към спалните (повечето от жените с неохота, защото топлината на нощта ги зовеше на открито), се понесе слух, че озарената си е легнала.

Фортуната, която няколко дни преди това бе преместена в спалнята, където беше Маурисия, видя, че тя си бе легнала облечена, но без обувки. Приближи се до нея и поради хъркането й помисли, че спи дълбоко. Дълго време размишляваше над странното състояние на приятелката си, надявайки се, че и този път пристъпът скоро ще премине, както в други подобни случаи, макар и от съвсем друго естество. Тази мисъл, а и други неща дълго време не й позволяваха да заспи и в полунощ, когато в спалнята и в целия дом царуваше тишина и спокойствие, тя забеляза, че Маурисия става. Не се осмели нито да я заговори, нито да я задържи, за да не наруши покоя в помещението, осветено от слаба светлина, която и от най-лекия полъх би угаснала. Безшумно, като сянка Маурисия прекоси помещението и излезе. Малко след това сънят унасяше Фортуната, но в полусънно състояние тя усети, че приятелката й пак влиза в спалнята, без да се чуват никакви стъпки. Легна под леглото, където пазеше едно ковчеже, и заобръща дюшеците. Какво стана после, Фортуната не помнеше, защото наистина заспа.

Маурисия излезе в коридора и като го прекоси целия, седна на първото стъпало на стълбите. „Казвам ти, че ще се престраша…“

С кого говореше? С никого, защото беше съвсем сама. Единствената й дружина в това мъртвило бяха далечните звезди.

„Какво казваш? — попита после като някой, който поддържа разговор. — Говори по-високо, че от органа не се чува. А! Сега разбирам… Бъди спокойна, дори и да ме убият, ще ти го доведа. Ще разбереш коя е Маурисия Мъжкараната , дето не се бои от бога… Ха, ха, ха… Утре, като дойде капеланът и слязат в църквата тия клюкарки, ще останат с пръст в устата!“

Като се изсмя цинично, тя се хвърли надолу по стълбите. Какво, по дяволите, ставаше в главата й?… Влезе през малката врата, която свързва патиото с дългия вътрешен коридор на сградата, и щом се намери там, влезе безпрепятствено в преддверието, опипвайки стената, защото тъмнината беше непрогледна. Чуваше се нескрито скърцане със зъби и едносричен гърлен звук, което можеше да бъде както признак на смях, тъй и на ярост. Като опипваше стените, най-сетне стигна до вратата на параклиса и търсейки ключалката с ръце, захвана да драска по желязото. Ключът не беше оставен… „По дяволите! Къде ли е проклетият му ключ?“, промърмори тя, ридаейки и в най-дълбоко отчаяние. Опита се да отвори, като си послужи със сила и ловкост. Но нито едното, нито другото помогнаха. Вратата на светото помещение беше добре заключена. Злочестата жена продължи да скимти като куче, което е останало вън от къщи и иска да му отворят. След половинчасови напразни усилия тя се строполи на прага на вратата и като склони глава, заспа. То бе един сън от тия, които приличат на мигновена смърт. Главата й се удари на ръба като падащ камък, а изкривената поза, в която остана тялото й при падането, силно превито, бе причина дишането й да се затрудни, а в дихателните й пътища се образуваше пронизително свирене, последвано от някакво къкрене, каквото издават врящите течности.

Изпаднала в дълбока летаргия, Маурисия стори онова, което не би могла да направи будна, и продължи да върви, докато стигна до яко заключената врата. Липсваше резултатът от нейния труд, но не и упоритостта й да го постигне. И тъй, вещицата влезе в църквата и там можа да се придвижи безпрепятствено, защото лампата от олтара излъчваше достатъчно светлина, за да вижда пътя. Без да се колебае, тя се запъти към главния олтар, говорейки си: „Няма да ти сторя нищо лошо, богче мое; ще те заведа при майка ти, която плаче за теб там навън и чака да те измъкна… Ама какво… не искаш ли да идеш при твоята майчица? Слушай, тя те чака… тъй гиздава, тъй натъкмена с оная ми ти мантия, цяла-целеничка обсипана със звезди и стъпила на роговете на месечината… Ще видиш, ще видиш как добре ще те измъкна, хубавичкото ми… Че аз те обичам много. Ама не ме ли познаваш? Аз съм Маурисия Мъжкараната , аз съм твоята малка приятелка.“

Макар че вървеше бързо, тя изгуби доста време, докато стигне до олтара, защото параклисът, който беше малък, сега сякаш бе станал много голям. Имаше поне половин левга от вратата до олтара… И колкото по-напред пристъпваше тя, толкова повече се отдалечаваше той… Добра се най-сетне и изкачи двете, трите, четирите стъпала и толкова се учудваше, че се намира на онова място и гледа отблизо онази маса, покрита с най-тънко и белоснежно платно, че за известно време не можа да направи последната стъпка. Обзе я конвулсивен смях, когато сложи ръката си върху светия жертвеник… „Кой можеше да ми каже… о, боже мой премили, че аз… Хи-хи-хи!“ Отстрани разпятието, което бе пред вратата на олтара, после протегна ръка. Но тъй като не успя, протягаше я все повече и повече, докато я заболя от толкова протягане… Най-сетне с божия помощ можа да отвори вратата, която докосват само богопомазаните ръце на свещеника. Като повдигна малката завеска, потършува из тайнственото, свято и благоговейно място… О, нямаше нищо… Тършува тук, тършува там — пак нищо. Спомни си, че светият потир не беше на това място, а на друго, по-високо. Покачи се на олтара, стъпи на светия жертвеник. Тършува тук и там. А, най-сетне пръстите й се натъкнаха на металното столче на светия потир. Но колко студен беше той, толкова студен, че чак пареше. Допирът до метала предизвика по целия гръбнак на Маурисия ледена тръпка. Поколеба се. Щеше ли да го вземе, да или не? Да, да, хиляди пъти да; макар и да умре, налагаше се да извърши замисленото. Изключително внимателно и решително тя сграбчи светия потир и заслиза с него по една стълба, която преди като че ли не беше там. Гордост и радост заляха душата на дръзката жена, когато видя в собствената си ръка видимата представа за бога. Как искряха златните лъчи, окръжаващи стъкления похлупак, и колко тайнствено и безметежно бе величието на пречистената нафора, пазена зад стъклото, бяла, божествена и с целия чар на човешкото същество, без да бъде нищо повече от един мек хляб.