Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Дон Леон Пинтадо се качи на амвона и избълва една проповед, пълна с предвзетости, които той много използуваше в своето красноречие. Онова, което каза този следобед, вече го беше казвал и други следобеди, а известни фрази не слизаха от устата му никога. Избълва гръм и мълнии, както винаги против свободомислещите, които около хиляда и петстотин пъти нарече апостоли на грешката. На излизане от църквата Фортуната хвърли както обикновено един поглед към публиката зад дървената решетка и видя Максимилиано, който никоя неделя не пропускаше тази няма любовна среща. Тя го гледаше със симпатия. Забелязваше зарадвана, че физическите недостатъци на добрия момък започваха да се стопяват пред очите й. Това ще да са кълновете на обичта към красотата на душата! Твърдата надежда, която се раждаше у нея, най-много утешаваше Фортуната, защото капеланът й беше казал неведнъж и дваж в изповеднята, че когато се омъжи и заживее свято със съпруга си под закрилата на божите и човешките закони, ще го обикне; ала не как да е, а с истинска жар и порив на душата. Това й казваше и формата, бялата идея , скрита в потира.

Вечерта, когато Хосефините се бяха прибрали в спалните си, монахините позволиха на Филомените да останат в градината до по-късно, отколкото позволяваше правилникът, за да видят дали ще се захлади. Беше девет часът, а земята пламтеше, въздухът не се движеше, звездите изглеждаха по-близки от яркия блясък, с който искряха, и между големите и средните, които изглеждаха повече, се виждаха толкова, толкова много мънички звезди, че приличаха на сребърен прах, разпилян върху това тъмносиньо небе. Новата луна изгря рано, спускайки се от хоризонта като сърп, заобиколен от възбял ореол, който предвещаваше по-голяма горещина на следващия ден.

Затворничките се разделиха на групички и седнали на земята и дървената стълба, която свързваше главния коридор с градината, смъкваха воалите си, за да се разхладят. Някои от тях гледаха към вятърния мотор, който не се движеше. На брега на водохранилището имаше три жени: Фортуната, Фелиса и доня Манолита, седнали на тухлената стена, се наслаждаваха на свежестта, която лъхаше от близката вода. Това беше най-хубавото място, те не го казваха на никого обаче, защото егоизмът ги караше да мислят, че ако тук се струпат всички жени, оскъдната прохлада на водата ще трябва да се подели между повече хора и на тях щеше да им се падне по-малко. На отсрещната страна на градината — най-отдалеченото и грозно място — имаше навес, под който се виждаха празни и счупени саксии, купчина тор, приличаща на смляно кафе, две ръчни колички, две лейки и други най-различни градинарски инструменти. Някога там имаше и кочина, а в нея и прасе, което се хранеше с отпадъците; но общинската управа заповяда животното на свети Антоний да се премахне и сега кочината беше празна.

Същата вечер там, върху боклука, седна Маурисия Мъжкараната , но тъй като това беше най-горещото място, никой не я придружи. Една затворничка се приближи с намерение да се пошегува, но не изтръгна от нея и думичка. Маурисия седеше по турски, с отпуснати ръце, с изправена по наполеоновски глава, както никога досега, със съсредоточен напред поглед, блуждаеща, разсеяна, като човек по-скоро замечтан, отколкото замислен… Приличаше на слабоумна или може би на покаяните от Индостан, които дни наред гледат към небето, без да мигнат, в състояние между дълбок сън и екстаз. Беше, вече доста късно, когато Белен се приближи и седна до нея. Погледна я внимателно, попита я какво прави тук, за какво мисли; най-после Маурисия, която беше като сфинкс, като отлепи устни, каза следните думи, от които Беленсита я полазиха студени тръпки.

— Видях Богородица…

— Какво говориш, жено, какво ти става? — попита я тя, силно развълнувана.

— Видях Девата — повтори твърдо и убедено Маурисия, което сбърка другарката й.

— Сигурна ли си в това, което казваш?

— О, тук да умра, ако не е истина. Кълна ти се в кръста — каза тя с треперещ глас, като целуваше ръцете си. — Видях я… Слезе оттук… Вървеше сред светлина… как да ти кажа… Светлина, която трудно ще си представиш. Светлина, подобна на чистия мед…

— Като мед?! — повтори Белен изумена.

— Ами… толкова нежна, че… След това дойде насам и застана там, отпред. Мина между вас, но вие не я видяхте. Само аз я виждах… Не носеше Младенеца в ръце. Направи две-три стъпчици и пак спря. Виж, погледни онова камъче. Ето там. И ме гледаше… Аз не можех да дишам.