Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Разделиха се щастливи и Фортуната се прибра, обхваната от този род мисли. Почтено и спокойно домашно огнище! Това тя беше желала през целия си живот!… Никога не беше я привличал разкошът, нито бляскавият и порочен живот!… Винаги бе обичала сянката и покоя, а проклетата й съдба я водеше към публичност и тревоги!… Винаги беше мечтала да се види обградена от обичани хора и да живее, както бог повелява, като силно обича своите и бъде силно обичана от тях, прекарвайки живота си без мъки… Тя бе тласната към лош живот от отчаяние и против волята си и той не й харесваше, наистина не й харесваше!… След като много мисли за това, тя се обърна към съвестта си и се замисли какво й бе дала религията в манастира. Ако в извисяването на душата беше напреднала твърде малко, то в друга област бе постигнала нещо. Радваше се на известен душевен покой, непознат за нея преди, покой, тревожещ само Маурисия, която хвърляше в ушите й по някоя заядлива фраза. И това не бе единственият успех, понеже в нея пусна корен и идеята за примирението, и убеждението, че трябва да приеме нещата от живота такива каквито са, да посрещаме с радост всичко, което ни се дава, и да се стремим към идеално и пълно осъществяване на нашите желания. Внушаваше й го същото онова сияние, онази бяла идея , която се отделяше от потира. Лошото беше, че в онези дълги, понякога отегчаващи часове, които прекарваше на колене пред причастието, с лице, обвито в голям воал като мрежа против комари, грешницата имаше навик да се вторачва повече в потира, рамка и вместилище на свещената форма, отколкото в самата форма, поради асоциациите, които тази скъпоценност пробуждаше в паметта й.

И наивницата стигаше дотам да вярва, че формата, бялата идея, й говори с обикновени думи, подобни на нейните: „Не гледай толкова това кръжило от злато и камъни, което ме обгражда, а погледни мен, дето съм Истината. Аз ти дадох едничкото благо, което можеш да очакваш. Колкото и малко да е, то е повече от онова, което заслужаваш. Приеми го и не искай от мен невъзможни неща. Да не мислиш, че сме тука, за да нареждаме например да се наруши законът на обществото само защото това се е приискало на прислужница като теб? Мъжът, когото ми искаш, е много важен господин, а ти — бедно момиче. Лесно ли ти се струва? Аз да женя господарските синчета за прислужниците или да превърна в дами момичетата от народа? Ей че неща ви хрумват, дъще! И освен това, глупачке, не виждаш ли, че е женен, женен по моята религия и пред моите олтари? И за кого! За един от моите женски ангели. Мислиш ли, че е достатъчно да се направи тъй, че да овдовее един мъж, за да се задоволи прищявката на една никаквица? Вярно е, че на мен ми е изгодно, както ти рече, да докарам тук Хасинта. Но това не е твоя работа. И допусни, че я докарам, допусни, че той остане вдовец. Ха! Вярваш ли, че ще се ожени за тебе? Да, беше твой. Но той нямаше да се ожени за теб, дори и да беше се запазила порядъчна, а още по-малко — след като толкова си пропаднала! То си е, както аз казвам: сякаш съвсем сте полудели и порокът ви е изсушил мозъка. Искате ми едни глупости, дето не знам как още ги слушам. Важното е да се обръщате към мен с чисто сърце и праведно намерение, както ви рече вчера вашият капелан, който не вярвам да е открил Америка; но в края на краищата е добър човек и знае задължението си. Тебе, Фортуната, те гледах със снизхождение сред безпътните, защото по някой път ти обръщаше очи към мен и аз видях у теб желание за изкупление; а сега, дъще, ми казваш, че ще бъдеш порядъчна, толкова порядъчна, колкото аз поискам, стига само да ти дам мъжа, който желаеш… Ей че остроумно!… Но в края на краищата не искам да се ядосвам. Реченото — речено, проявявам безкрайно милосърдие към тебе, като ти давам благо, което не заслужаваш, предлагам ти един порядъчен съпруг, който те обожава, но ти пак мърмориш и искаш още, още, още… Ето виждате ли защо се уморявам да казвам «да» на всичко… Тези нещастнички не обмислят нещата, не се водят. Аз уреждам на тоя или на оня мъж да му се втълпи в главата мисълта да ги прероди, а после те идват и се оплакват. Или казват, че трябва да бъде хубав, или че трябва да бъде еди-кой си, и ако не е — не. Мили мои рожби, аз не мога да подправям моите дела, нито пък да не се съобразявам с моите собствени закони. Само хубави мъже! Тъй че примирете се, рожби мои, че и кози да сте, не ще ви изостави вашият Пастир; вземете пример от овцете, с които живеете; а ти, Фортуната, искрено ми благодари за благото, дето ти го давам и дето не го заслужаваш и престани да се превземаш и да искаш излишни неща, защото тогава няма да ти дам нищо и пак ще хванеш гората. Тъй че полекичка…“