Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Не ми казвай нищо повече, мила… Имаш сметка, имаш сметка. Дявол да го вземе! Доня Лупе я познавам, сякаш съм я родила. Като я видиш, попитай я за Маурисия Мъжкараната и ще видиш как ще ме превъзнесе. Ха, колко пари съм й занесла! На мен ми викат Мъжкараната , ама на нея би трябвало да й викат стиснатата . Ей така е… — и показваше на приятелката си здраво стиснат юмрук. — Ама е жена с много акъл и знае да се държи в ръце. Какво си мислиш ти? Има милиони, скрити в банката и в заложната къща. Какво говоря! Та тая стрина знае повече и от Кановас 278 278 Антонио Кановас де Кастимо (1828–1897), виден испански държавник, политик и писател. — Б.пр. . Племенника съм го виждала няколко пъти. Чух, че е глупав и че не става за нищо. По-добре за теб, като по поръчка, мила. Ти не можеш да искаш от бога по-голям късмет. Спокойно можеш да се вслушаш в туй, дето ти казвам, понеже очите ми са като фенери… тъй де, много виждам. Вярвай, защото аз ти го казвам — ако мъжът ти е хахо , ще рече, ако се оставя да му държиш юздите, а ти да водиш хорото, можеш да се радваш, защото то е все едно да си на седмото небе. Имаш сметка даже и да си порядъчна.

Поради живия интерес, който този диалог предизвикваше у двете жени, понякога четирите здрави зачервени ръце, потопени във водата, се спираха за малко и оставяха на мира купчината натопени дрехи, които бълбукаха в сапунената вода. Застанали една срещу друга от двете страни на коритото, те се поглеждаха лице в лице в кратките промеждутъци на почивка и после с настървение се връщаха към работата, без това да ги накара да замлъкнат.

— Даже да си порядъчна — повтори Фортуната, като прехвърли цялата тежест на тялото си върху ръцете, за да изстиска усукания плат така, сякаш го меси. — Няма защо да се говори за това, защото — направи си сметка… Аз омъжа ли се веднъж, трябва да бъда порядъчна. Не искам повече бъркотии.

— Да, това е най-доброто — една жена да живее… толкова свободно — каза Маурисия. — Ама да видим какво става… Защото си казваш: „Това искам“; сетне се захващаш да го правиш и — цоп! — онуй, дето си искала да излезе риба, излиза рак. Широко ти е около врата, мила, и бог ти помага. Можеш да изтормозиш онзи Санта Крус, защото той, щом те види почтена жена, ще ти налети като котка на месо. Повярвай, защото аз ти го казвам.

— Стига, стига; че той не си спомня вече дори и името ми.

— Видиш, ми се будала. Да се хванем на бас, че още щом ти сложат булото, той ще загуби почва под краката си… Ти не познаваш хитреца.

— Ще видиш, че няма да стане тъй.

— На бас? Да, защото сигурно мислиш, че той вече не се навърта. Сякаш го виждам. И ще ме караш ти мене да ти повярвам, че не си мислиш за него!… Когато си затворена сред толкоз религиозни неща, от литургия на литургия, от проповед на проповед, като все гледаш потира, дишаш воня на монахини, свещи и кадилници, сякаш ти изскачат отвътре всички лоши или хубави неща, дето си изтеглила на тоя свят, както изскачат мравките от дупката си, когато залязва слънцето, а и религията опреснява мозъка и прави по-нежно сърцето.

Въодушевена от това изявление, Фортуната се отприщи да разказва, че в същност си мислела малко и че понякога нощем я спохождали чудновати сънища. Ни в клин, ни в ръкав сънувала, че вървяла през галериите на улица „Фреса“ и — хоп! — срещала го изневиделица. Друг път го виждала да излиза от Министерството на финансите. Никое от тези места не означавало нещо в нейните спомени. После сънувала, че тя била съпруга, а Хасинта — любовницата на въпросния, веднъж изоставена, друг път — не. Любовницата желаела дечица, а съпругата ги имала. Докато един ден… толкова ми беше жал, че й казах:

— Е, ами вземете едната ми рожба, за да не ревете повече.

— Ах, колко забавно! — възкликна Маурисия. — Туй е хубав признак! Каквото сънуваш, ти се случва.

— Ама че глупост! Както ти казвам — струваше ми се, че го виждам. Аз бях съпругата за пред църквата, а тя — отзад; и най-странното бе, че й нямах зъб, а я съжалявах, защото аз раждах, по едно детенце всяка година, а тя… нищо… На следната нощ пак сънувах същото, а през деня го мислех. Ама че работи! Какво ме интересува, че Хасинта дава мило и драго да си има детенце, без да може да постигне това, докато аз…

— Докато ти си ги раждала винаги, когато си искала. Кажи го глупачке, и не се плаши.

— Ще рече, че вече съм раждала, и пак бих могла да родя преспокойно.

— Разбира се! И няма да е малък тормоз за другата, като види, че туй, дето тя не може, за тебе е като песен… Мила, не ставай глупава, не се унижавай, не я съжалявай, че тя съжали ли те, когато ти грабна онуй, дето си беше твое, и то много твое… Ама не се уважава тая, дето се е родила бедна, и тъй върви този клюкарски свят. Винаги, когато можеш да й причиниш мъка, прави го, за бога… Да не се присмива, че си се родила бедна. Отнемай и онуй, дето тя ти отне и нека знае кой го е направил.