Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Когато затворничките отмятаха воалите си и се оттегляха ония, които бяха най-близо до Фортуната, забелязваха, че тя се усмихва.

Много тежко е за разказвача да бъде принуден да споменава безброй напълно маловажни подробности и обстоятелства, които по-скоро биха възбудили презрението, отколкото любопитството на читателя, защото, макар после да се окаже, че тези дреболии си имат своето място в развитието на събитията, това не стига, за да бъдат достойни да се разкажат в една сериозна и достоверна история. Та ето защо мисля, че ще се смеят онези, които прочетат сега тук, че сестра Марсела се страхуваше от мишките, и сигурно си струва да добавя, че страхът на куцичката беше голям, ужасен, който водеше до неприятни произшествия и дори до трагични отклонения. Щом в самотата на килията си тя усетеше нахалната прокълната твар, не мигваше през цялата нощ. Хващаше я такъв яд, че дори не можеше да се моли, и ядът беше не толкова против мишката, колкото против сестра Нативидад, която се беше заинатила да няма котки в манастира, защото последната котка, която просъществува там, не отговаряше на изискванията й за чистота в буквално всяко кътче на къщата.

През една августовска нощ мъничкият гризач толкова притесни горката монахиня, че на разсъмване тя стана с твърдото решение да го улови и да се саморазправи с него. Той беше толкова нахален, че дори и след като съмна, продължи да се разхожда из килията най-спокойно и да гледа сестра Марсела с черните си и лукави очички.

— Ще видиш, ще видиш — каза тя, като се качи с голям труд на леглото, защото само мисълта, че мишката ще се приближи до крака й, па макар и дървения, я ужасяваше. — Днес няма да се измъкнеш… Ти само стой, ние ще те подредим.

Тя повика Фортуната и Маурисия и накратко ги запозна с положението. На двете затворнички, особено на Мъжкараната , не им трябваше друго. Или щяха да турят ръка на неприятеля, или нямаше да бъдат те. Сестра Марсела слезе в църквата, а двете жени предприеха своята кампания. Не остана мебел, която да не разместиха, а за да издърпат тежкия шкаф, положиха мъжки усилия около четвърт час, не по-малко, защото смехът им пресичаше силите. Толкова се потрудиха, че когато сестра Марсела излезе от църквата, една монахиня й каза радостната новина, че мишката най-сетне е хваната. Нисичката се качи в килията си, а врявата на затворничките известяваше дяволиите на Маурисия, която държеше живата мишка в ръка и плашеше с нея своите другарки.

Не беше лесно да се възстанови редът и да се накара Маурисия да убие жертвата и да я хвърли. Сестра Марсела нареди пак да й подредят покъщнината в килията тъй, както си беше, и така приказката за мишката свърши.

Следващият ден бе един от най-горещите през онова лято. Беше невъзможно да се стои в стаите, обърнати на юг, защото не можеше да се диша. Навсякъде, където слънцето грееше, сухият, неподвижен и нагорещен въздух просто пареше. Не се поклащаха дори най-високите клони на дърветата в градината, а дискът на Парсон гледаше неподвижно необятността като изцъклена и умираща зеница. От дванадесет до три следобед се прекратяваше всякаква работа в къщата, защото нямаше тяло, ни дух, който да устои на жегата. Някои монахини се прибираха в килията си да подремнат, а други отиваха в църквата, която беше най-прохладното място в манастира. Сядаха по скамейките, облегнали гръб на стената, молеха се сънливо или се унасяха в дрямка.

Филомените също падаха грохнали от умора. Едни отиваха в спалните си помещения, а други се тръшваха на пода в залата по ръкоделие или в класната. Монахините, които ги наглеждаха, разрешаваха това нарушение на реда, защото и те не можеха да издържат, и като затваряха сладко очи и се унасяха в спокоен сън, запазваха на лицата си като маска изражението на учителка, чието задължение е да поддържа дисциплината.

В училищната зала имаше две-три групи жени, насядали по скамейките, отпуснали глави и гърди върху масите. Някои гръмко хъркаха. Монахинята също спеше с отметната назад глава и с отворена уста. Над една от учебните папки будуваха две затворнички — едната беше Белен, която четеше молитвата си, а другата — Маурисия Мъжкараната , която беше склонила глава над папката, облегнала чело на юмрука си. Отначало нейната съседка помисли, че тя се моли, защото чу някакво мърморене и нещо като неясно сричане. Но после установи, че Маурисия всъщност плаче.

— Какво ти е бе, жена? — каза й Белен, повдигайки насила главата й.