Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Грешницата не отговори нищо, но Белен успя да забележи, че лицето й беше така окъпано в сълзи, сякаш са му лиснали вода, а пламтящите й очи и обилната мокрота придаваха на лицето на Маурисия прилика с образа на Магдалена; поне тъй го видя Белен. Тя й зададе толкова много въпроси и й засвидетелствува такава голяма обич, че най-сетне получи отговор от клетата безутешна жена, която изглеждаше тъй, сякаш нямаше нито да се успокои, нито да се наплаче някога.

— Какво ще ми е, нещастната аз! — възкликна накрая, преглъщайки сълзите си Маурисия. — Само че днес, без да знам защо, се виждам такава, каквато съм, аз съм лоша, лоша, повече от лоша и ми идват наум всички грехове, дето съм извършила, от първия до последния.

— Ами, мила — натърти Белен с монотонен глас, който беше усвоила и който така хубаво прилягаше на ангелската й фигура и на изразителните й жестове, — знай, че макар престъпленията ти да са колкото пясъка в морето, бог ще ти ги прости, ако се покаеш.

Щом чу това, Маурисия веднага нададе силен рев и проля още един водопад сълзи.

— Не, не, не, — промърмори после сред такива хълцания, като че ли се давеше. — На мен не може да ми прости, на мен не, защото бях много развратна, ама много и няма грях, който да не съм вършила. А ако не вярваш, кажи един, назови ми който искаш и можеш да бъдеш сигурна, че и той ми тежи на душата.

— Какви грехове имаш? — попита Белен много притеснена, като си припомни за времето, когато бе хористка, и си представи с ужас сцената на оперетата. — Други също са вършили грозни грехове, от най-грозните, но са ги изповядали като теб и виж ги сега опростени.

Маурисия държеше в ръка една кърпичка, която от плача и потта приличаше на топка. Мачкаше я в ръка и я прокарваше по загриженото си чело.

— Ама защо тъй те прихвана… ни в клин, ни в ръкав? — каза Белен объркана. — Ама то, господ трогва сърцето, когато най-малко си го очаквала! Плачи, мила, излей си душата и не се плаши. Знаеш ли какво ще сториш? Утре ще се изповядаш. Може да ти е останало нещо за казване и изповядване, защото винаги остава по нещо, без да знаеш как, и тия бездънни кладенци най-много тормозят… Ами кажи го всичкото, събери го хубаво. Тъй сторих аз и докато не го сторих, нямах спокойствие. После кучето Сатана ме тормозеше, за да си отмъсти, и когато започваше богослужението, на мен ми се струваше, че вдигат завесата, а когато аз запявах, на езика ми идваше онова от „Векът“ което гласи: „Ний сме живи манекени …“ И един ден за малко не се изпуснах. Лукавства на дявола; но не можеше да се справи с мене нито с вярата ми. И сторих тъй, че го наплаших, а сега нека пак се опита. Обзалагаш ли се, че няма да се опита? Плачи, мила, плачи, колкото си искаш и бог ще те озари и ще те дари с милостта си.

И това не помогна. Колкото повече я утешаваше Белен, толкова по-неутешима ставаше Маурисия и по-пълноводна реката на нейните сълзи. Сестра Антония, монахинята, която следеше за реда, се събуди и за да прикрие своето нехайство, нададе силен вик, без да се притеснява много от спящите, и добави, че било ужасно горещо. Миг по-късно Белен и монахинята зашушукаха, без съмнение по адрес на Маурисия, към която гледаха. Белен бе с тежест пред монахините поради покорността и благочестието си и поради старанието, с което отиваше да им разказва всичко, което вършеха и говореха нейните другарки.

Беше неделя и в четири часа цялата общност влезе в църквата, в която имаше богослужение и проповед. Филомените заеха местата си зад монахините; и едните, и другите бяха с була на главите. Хосефините си останаха в стаята на хора. Белен и останалите девици запяваха невинни песнопения, докато продължаваше причастието, в които се казваше, че гърдите им изгаряли в пламъци от любов и други подобни наивности. Онази, която свиреше на хармониума, правеше в паузите много неуместни повторения. Но въпреки това артистично опошляване, църквата си беше много хубава, както би казала Манолита, спокойна, тайнствена и относително прохладна, напоена с мириса на естествените цветя.

На Фортуната се падна да бъде до Маурисия. Тази, която по-късно стана госпожа Рубин, разказва, че в един момент, в който погледнала другарката си, забелязала през своето и нейното було едно такова особено изражение, че останала изумена. Като влизала, Маурисия плачела; но след малко вече изглеждала като че се смее със сдържан сатанински смях. Фортуната не могла да разбере повода на това и помислила, че сянката на булото обезобразява лицето на нейната дружка. Погледнала отново незабелязано, като се направила, че се обръща, за да изпъди муха, и… може би било измама, ала очите на Маурисия приличали на два въглена. В края на краищата всичко ще да е било заблуда.