Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Маурисия слизаше с невероятна дързост, без да усети никаква тежест. Държеше високо вдигнат светия потир, както го държи свещеникът, за да го боготворят вярващите. „Виждате ли как се осмелих — мислеше тя. — Не казвахте ли, че е невъзможно?… Ето че е възможно, по дяволите!“ Пристъпваше напред из църквата. Пречистата нафора, без да има лице, гледаше, сякаш имаше очи… а осквернителката, като дойде под мястото за хора, взе да я дострашава от тоя поглед. „Не, няма да те пусна, вече няма да се върнеш там… В къщи, при майка ти, нали? Нали Младенецът не плаче и иска да иде при майка си?“ Като си говореше това за кураж, тя се осмеляваше да притиска към гърдите си светата вещ. Тогава забеляза, че потирът вече имаше не само дълбоки и лазурни като небето очи, а и глас, един такъв глас, който вещицата чу да прозвучава жалостиво в ушите й. Беше изчезнало всяко усещане за материалността на светия потир; оставаше само същественото, представата, чистият символ и именно това Маурисия притискаше яростно към себе си. „Момиче — казваше й гласът, — не ме изнасяй, сложи ме пак там, където си бях. Не върши щуротии… Ако ме оставиш, ще простя греховете ти, които са толкова много, че не могат да се преброят; но заинатиш ли се да ме отнесеш, ще погубиш душата си. Остави ме и не се бой — аз няма да кажа на дон Леон, нито на монахините, за да не ти се карат… Маурисия, момиче, какво правиш?… Ще ме изядеш ли, ще ме изядеш ли?…“

И нищо повече… Каква безсмислица! Колкото и голям да е един абсурд, все се побира в неизмеримия човешки ум.

Рано сутринта игуменката и сестра Факунда, като излизаха от килиите си, се сблъскаха.

— Повярвайте ми — рече сестра Факунда, — случи се нещо извънредно. Още сега ще се посъветвам с дон Леон. Случаят на Маурисия трябва да се разгледа най-внимателно.

Сестра Нативидад, която беше много разумна жена и беше привикнала с детинските възторзи на своята дружка, само се усмихна добродушно. Би искала да може да каже на сестра Факунда: „Колко сте глупава, дъще“, но си замълча и като извади връзка ключове, се запъти към гардероба.

— Ама къде е тази лудетина? — попита тя после.

— Няма я никъде — каза Фортуната, слязла по заповед на сестра Марсела да търси приятелката си. — Горе я няма.

В спалните помещения на Филомените имаше голямо шетане. Всички миеха лицата и ръцете си, като се караха за водата и спореха кой на кого е взел кърпата и чия е водата. „Ама не, моята вода е тази.“ Друга измъкваше изпод леглото огризка хляб и започваше да яде. „Ах, колко съм гладна!… Внимавайте при тези горещини. Така се потим; не може да се живее… А пък трябва да си слагаме булата!“

Сестра Антония влизаше, въдворяваше тишина и ги караше да бързат. Чуваше се звънецът на параклиса. Клисарят се беше подал няколко пъти през решетката на ризницата, която гледа към преддверието, казвайки последователно: „Още не е дошъл дон Леон…“, „Вече е тука дон Леон…“, „Вече се облича…“ Горе се чуваха стъпките на цялото общежитие, което отиваше към храма да слуша първата служба. Отпред вървяха Хосефините , още сънени, прозяваха се и се блъскаха една в друга. Следваха Филомените в някакъв ред, като най-прилежните побутнаха мързеливите. Където има много жени, не може без известна училищна врява, която взема връх и над най-суровата дисциплина. Сред закачки и смехове се носеше слухът: „Маурисия… не знаете ли? Снощи видяла самия образ на Богородица.“ „Я остави тая.“ „Честна дума… Попитайте Белен.“ „Ха, да не сме глупави!…“ „Лицето на Богородица ли?… Ами… Сигурно е била света Богородица Ракиджийска.“

Сестра Факунда и тия от нейния приют слизаха по стълбището, като говореха, че случката може да е лъжлива, а може и да не е, и това, че Маурисия е много грешна, не означава нищо, защото бог си е служил за своите цели и с много по-големи грешници.

Дон Леон, който беше отец-живак поради бързината, с която вършеше всичко, отслужи службата. Той е бил войскови свещеник и монахините не можеха да се нарадват на военната прилежност на своя капелан. По-късно отслужваше дон Илдебрандо, френски свещеник, от ония, дето са с лигавниче, пълна противоположност на Пинтадо, понеже разтягаше службата до невероятност.

Когато всички започнаха да излизат от параклиса, доня Манолита, която беше влязла с последните, силно развълнувана, се приближи до игуменката и й каза, че Маурисия е в градината върху боклука.

— Да… на боклука — откликна сестра Нативидад, като смръщи вежди. — Там й е мястото.