Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Какви хора от обществения ред! — каза Гилермина много ядосана. — Маурисия!… Как да го разбирам!…

Но не успя да го доизрече, когато един речен камък охлузи лицето й. Ако беше я улучил точно, щеше да я рани тежко.

— Исусе!… Ама не, няма нищо.

И като вдигаше ръка към одрасканото място, викна:

— Мизернице! По мен, по мен хвърли!…

Маурисия се смееше с ужасно безочие:

— По вас, да, и по целия човешки род — изкрещя с толкова дрезгав глас, че едва се разбираше, — сплетница такава… Махай се скоро оттук!

Монахините, ужасени, вдигаха ръце към небето; някои плачеха. В това време дон Леон Пинтадо беше отворил с немалко труд решетката на ризницата; скочи в патиото, единственият начин да се влезе в манастира откъм ризницата, и като се хвърли към Маурисия, хвана и двете й ръце.

— Пусни ме, Леон, женски капелан! — изрева ясновидката…

Ала Пинтадо имаше железни ръце, макар че беше нерешителен, и веднъж хвърлил се героично, не само задържа Маурисия, а й зашлеви и две звучни плесници. Сцената беше противна. След капелана изскочи и помагачът му и докато двамата се оправяха с Мъжкараната , монахините, виждайки обуздан неприятеля, се престрашиха да слязат и притичаха при Гилермина, която спираше с кърпа кръвта от леката си рана. С известно спокойствие и по-скоро засмяна, отколкото ядосана, основателката каза на приятелките си:

— Внимавайте, че стават едни неща!… Аз идвах да ми дадете тухлите и отломките, които не ви трябват, и вижте колко скоро постигнах своето… Просто я пуснете още сега на улицата и да се маха по дяволите, където й е мястото.

— Още сега. Дон Леон, не се отнасяйте грубо към нея — каза игуменката.

— Търтей!… Дано те намушкат с кама!… — ревеше Маурисия, останала без сили и паднала на земята. — Свещеник да бие една… дама!

— Да й донесат дрехите — изкрещя сестра Нативидад. — Скоро, скоро. Не ми се вярва, че ще я видя да излиза…

Маурисия вече не се защищаваше. Беше изгубила дивата си сила, но лицето й още изразяваше свирепост и умствен безпорядък.

След това от горната веранда хвърлиха чифт боти, после един голям шал…

— Свалете го, рожби, свалете го — каза игуменката от патиото, като гледаше нагоре, вече възвърнала си спокойствието, с което винаги даваше нарежданията си.

Фортуната свали вързопа, прибра обувките и даде всичко на Маурисия, като го сложи пред нея. Описаната ужасна сцена направи неприятно впечатление на девойката, която почувствува дълбоко състрадание към приятелката си. Ако монахините й бяха разрешили, тя може би щеше да укроти животното.

— Вземи си дрехите и ботите — каза й тихо и приветливо. — Ама, мила, какво те прихвана!… Още ли не знаеш, че си била умопобъркана?

— Махни се оттук, никаквице… Махни се, или ще те…

— Оставете я, оставете я — каза игуменката. — Не й казвайте нито дума повече. На улицата — и да свършваме.

Маурисия се вдигна с голям труд от земята и прибра дрехите си. Като се изправи на крака, сякаш си възвърна част от яростта.

— Ще си забравиш вързопа.

— Обувките, обувките.

Вещицата събра всичко. Вече излизаше, без да каже нищо, когато Гилермина я погледна строго.

— Ама че жена! Дори не знае да си излезе прилично.

Вървеше боса, хванала обувките си за връзките.

— Обуйте си ботите! — изкрещя й игуменката.

— Не искам. Сбогом… Всички сте еврейски клюкарки!…

— Търпение, рожби, търпение… Имаме нужда от много търпение — каза сестра Нативидад на дружките си, като запушваше ушите си.

Бяха й широко отворени всички порти, също както се отварят вратите на помещението за бикове, за да излезе звярът на арената, а вратарките се прикриват зад крилата им. Последната, която размени няколко думите нея, бе Фортуната: последва я чак до преддверието, движена от жалост и приятелство, и дори поиска да изтръгне от нея някое признание за разкаяние. Но другата беше сляпа и глуха; не си даваше сметка за нищо и тъй блъсна приятелката си, че ако тя не се беше опряла на стената, щеше да се строполи на земята.

Излезе победоносно, хвърляйки надменни и презрителни погледи наляво и надясно. Когато видя улицата, очите й се озариха с блясъци на ликуване и тя извика: „Ах, моя родна мила улица!“ Протегна и прибра ръце, сякаш искаше да притисне с обич всичко, което виждаха очите й. После мъчително си пое дъх; спря се, като се озърташе стреснато на всички страни като бик, излизащ на арената. Като се ориентира, тръгна много решително надолу по корсото. Струваше си да се види онова босо, дрипаво, рошаво женище, със свирепи очи, с вързоп под едната мишница и с боти, висящи на другата. Редките минувачи учудено я проследяваха с поглед. До складовете на Ла Виля тя мина покрай няколко момчета-метачи, които бяха седнали в количките си с метли в ръка. Взеха я за пияна и прихнаха да се смеят пред войнственото й лице: