Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Ама че хубаво си се натряскала. Оле!…

Застанала пред тях в най-предизвикателна поза, тя вдигна свободната си ръка и им каза:

— Апостоли на грешката!

И като прихна в глупав смях, отмина. Това бе много забавно за метачите и те, като потеглиха с количките напред с метли върху тях, продължиха подир Маурисия като шутовска артилерия, вдигайки силна врява и обсипвайки я с простащини и оскърбления.

Най-сетне се реши, че Фортуната ще излезе от манастира, за да се венчае през втората половина на септември. Уреченият ден беше вече много близко и ако затворничката още не бе свикнала окончателно с мисълта за новия живот, който я очакваше, не се съмняваше, че й беше изгодно да се венчае, разбирайки, че не бива да се стремим към най-доброто, а да приемаме онова, което ни се пада от мъдрите дялове на провидението. При последните посещения Макси говореше само за близостта на своето щастие. Един ден й разправи, че бил взел вече къщата — едно прекрасно жилище на улица „Сагунто“, близо до леля му; друг ден я забавлява, като й разказва възхитителни подробности за обзавеждането. Вече бяха закупени почти всички мебели. Доня Лупе, която беше много сръчна за тези неща, всеки ден обикаляше разпродажбите, обявени в „Ла Кореспонденсия“, като улучваше изгодното за нея все по-често и по-често. Единствено брачното легло бе взето от магазина; но доня Лупе го измъкна на такава умерена цена, че беше като от оказион. И вече имаха не само къща и мебели, а и прислужница. Торкемада им препоръча жена, която я биваше за всичко и която готвеше много хубаво — на средна възраст, сериозна, чиста и улегнала. За нея можеше да се каже с право, че също беше „изгодна“ като мебелите, защото прислугата в Мадрид беше много лоша, ама много лоша. Казваше се Патрисия, ала Торкемада я наричаше Патриа , понеже беше толкова икономичен човек, че спестяваше даже буквите, и беше голям любител на съкращенията, за да пести слюнка, когато говори, и мастило, когато пише.

Друг един следобед Макси поднесе на Фортуната една красива изненада. Когато тя влезе в манастира, бележките от заложените й накити и скъпи дрехи останаха у младежа, който реши да освободи тия предмети, когато има средства за това. Е, добре, вече можеше да обяви на своята любима с неизразима наслада, че когато влезе в новата къща, ще намери в нея дрехите и украшенията, които клетницата беше хвърлила в морето в деня на своето корабокрушение. Разбира се, накитите се бяха харесали много на доня Лупе, понеже бяха скъпи и елегантни, а за кадифеното палто каза, че с леки поправки ще стане великолепно нещо. Това естествено го насочи да говори за наследството. Вече беше взел своя дял и с малкото, което получи в брой, откупи заложените неща. Станал беше притежател на недвижими имоти и това струваше повече, отколкото парите в брой. И във връзка с наследството й разказа, че между по-големия му брат и доня Лупе били възникнали шумни несъгласия. Хуан Пабло употребил целия си дял да плати дълговете, които го разкъсваха, и да погаси един заем, останал от карлистката администрация. Като не му стигнал капиталът от наследството, бе имал дързостта да поиска назаем известна сума от доня Лупе, която се разгневила и му наговорила такива неща!… С една дума, здраво се спречкали и оттогава леля и племенник не си говорели, а той бе отишъл да живее при една любовница. И да живее моралността! И аз съм традиционалист!

Друг ден бъбриха за къщата, че е прекрасна, с много хубав изглед навсякъде, а от балкона на кабинета можело да се види мъничко от водохранилището; нови тапети, измазана спалня, спокойна улица, малко съседи, по две стаи на всеки етаж, а имало само първи и втори. Към тези толкова много предимства се прибавяше и това, че всичко бе съвсем подръка: отдолу — склад за въглища, на две крачки месарница, а на близкия ъгъл — бакалница.

Не можеха да забравят важния въпрос за кариерата на фармацевта Рубин. В средата на септември той се яви на единствения изпит, който му оставаше, за да завърши последната година и колкото може по-скоро да взема титлата. Разбира се, щеше да постъпи като помощник-аптекар в аптеката на Саманиего, който беше тежко болен и ако умреше, вдовицата му трябваше да повери работата на двама стажанти. Макси щеше да постъпи сигурно като втори; с течение на времето щеше да стане първи и накрая — собственик на заведението. Най-сетне всичко вървеше добре и бъдещето им се усмихваше.