Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Няма ли я доня Лупе? — рече тя, като седна най-безцеремонно.

— Вече ви казах, че я няма — отвърна Папитос недружелюбно.

— Не питах тебе, любопитке, досаднице. Пръждосвай се в кухнята си и ни остави на мира.

Папитос си излезе с мърморене.

— Какво си понесла? — я попита Фортуната, която усещаше много силно сърцебиене, откакто я видя да влиза.

— Ами нищо… Пак препродавам дрехи, а тук нося едни шалове да ги види оная клюкарка…

— Ама как говориш! Поправи се, бе жена… Забрави ли вече каква я свърши в манастира? Ей че скандал? Много съжалявах за теб. Същия този ден се разболях.

— Не ми говори, мила… Наистина се побърках. Но всеки може да има изкушение. И какво, много ли ги наприказвах? Аз не си спомням. Не бях на себе си, не знаех какво върша. Спомням си само, че видях пречистата, а после поисках да вляза в църквата и да взема пресветото тайнство… Сънувах, че изяждам нафората… Никога не ме е удряло толкова силно, мила… Какво ли не ти хрумва, като ти влезе дяволът в главата! Повярвай ми, защото аз ти го казвам — когато ми се проясни съзнанието, бях объркана… Единствено на капелана се сърдех. Бих го изяла къс по къс. Госпожите — не. Идваше ми да отида да им искам прошка; ама зарад дустоинствуту не отидох. Най ме мъчеше туй, че хвърлих тухла по доня Гилермина. Туй, виж, няма да понеса, няма да го понеса… И тъй се наплаших от нея, че като я видя да върви по улицата, цялата се изчервявам и отивам на друга страна, за да не ме види. Рекла на сестра ми, че ми прощава, виждаш ли, и че все още смята да стори нещо за мен.

— Ти си ужасна… — каза й Фортуната. — Ако не оставиш тоя порок, ще свършиш зле…

— Я остави и не ме кори повече… Та аз, откакто съм излязла от „Микаелас“, не съм опитвала повторно… Сега съм, както се казва, друга. Не искам да живея със сестра си, защото Хуан Антонио и аз се разбираме добре; обаче сега никой няма да ме надмине по порядъчност. Повярвай ми, защото аз ти го казвам. Вече няма и да вкусвам. А пък ако не вярваш, сама ще видиш… И да минем на друго — вече знам, че утре се венчаваш.

— Откъде го научи?

— Туй, аз… Всичко се знае — отвърна Мъжкараната лукаво. — Е, падна ти се от лотарията. Аз се радвам, защото те обичам.

В този миг Маурисия рязко се наведе и прибра от пода един малък предмет. Беше копче.

— Добър знак, гледай — каза тя, като го показваше на Фортуната. — Знак, че ще бъдеш честита.

— Не вярвай в магьосничества.

— Да не вярвам ли?… Май си малко нещо будала. Като намериш копче, ще рече, че ще ти се случи нещо. Ако копчето е като това, бяло и с четири дупчици, добър знак; обаче, ако е черно и с три — лош.

— Това е глупост.

— Това е самата истина, мила. Пробвала съм го много пъти. Сега ще живееш нашироко. Знаеш ли какво?

Тя каза това последното тъй лукаво, че Фортуната, чието вълнение растеше, без да знае защо, видя зад „знаеш ли какво“ едно извънредно сериозно признание.

— Какво?

— Ще се опариш.

— Как тъй ще се опаря?

— Ами тъй, бе жена, ще се опариш — много е близко до теб. Обичаш ясните неща, нали? Тогаз слушай. Върнал се е от Валенсия много добричък и много влюбен в теб. Както ти казвах, мила — още щом разбрал, че си отишла в „Микаелас“ да ставаш вярваща, меракът му пламнал и всеки следобед минавал оттам с файтона си. Мъжете са такива — туй, дето имат, го пренебрегват, а онуй, дето видят завардено под ключ и катинар, то им се прищява.

— Стига, стига… — каза Фортуната, като искаше да изглежда спокойна. — Не ми разправяй бабини деветини.

— Сама ще го видиш.

— Как тъй сама ще го видя? Ей че те прихващат…

Маурисия прихна да се смее тъй безцеремонно, че приятелката и си помисли, че това е самата духовитост на красив демон-изкусител. Посред адския смях избликваше израз, който караше Фортуната да настръхва:

— Да ти го кажа ли?… Да ти го кажа ли?

— Ама какво?

Двете се погледнаха. В хлътналите и морави кухини на очите дебнеха зениците на Маурисия със свирепостта на ловна птица.

— Да ти го кажа ли? Ами въпросният знае как да постигне целта си. А бе хитър и изобретателен е той! Приготвил ти е капан, в който ще паднеш… Все едно, че си вече с едното краче вътре.

— Аз?…

— Да… ти. Ами наел е жилището отляво, в съседство на твоето.

— Стига!… Не говори глупости — отвърна Фортуната, като искаше да си даде вид на смела.

Фустата от черен атлаз, която поправяше, се плъзна от коленете й на пода.

— Както го чуваш, мила… Там ще бъде. Още щом си влезеш в къщи, ще усетиш дишането му.