Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Затворничките слязоха в трапезарията да пият шоколад с порязаница хляб. По време на закуската цареше светско оживление и макар че монахините се стараеха да поддържат казармен ред, не можеха да го постигнат.

„Тая чиния е моя“, „Дай ми салфетката…“, „Казвам ти, че е моята…“, „Ето! Ах, свети Антоний, колко е корав хлябът!…“, „Той наистина е от сватбата на свети Исидро“.

— Тишина!

Някои имаха неутолим апетит; биха изяли тройна дажба, ако им я дадяха.

Непосредствено след това цялата тая женска войска започваше да се разпределя като войници, които се присъединяват към съответните си полкове. Едни слизаха в кухнята, други се качваха в училището и салона по шев, а трети като си сваляха булата и си слагала работните поли, се отдаваха на почистване на къщата.

Игуменката говореше със сестра Антония на вратата на килията, когато дойде, много забързана, една затворничка и каза:

— Заповядах й да дойде, а тя не иска да дойде. Опита се да ме удари. Ако не бях избягала… После взе една шепа от боклука и ме замери. Вижте.

Тя показа на майките изцапаното си рамо.

— Ще трябва да отида аз… Ех, че жена!… Каква работа ни отваря!… — рече игуменката. — Къде е сестра Марсела? Да донесе ключа от кучкарника. Днес ще имаме тинтири-минтири… По-побъркана е от всякога. Бог да ни даде търпение.

— А сестра Факунда ми каза току-що — извести сестра Антония с искрен смях и присвивайки още повече очи, — че Маурисия била видяла Света Богородица!

Игуменката отговори на тоя смях с друг, по-малко искрен. Три-четири Филомени от най-мъжкараните слязоха в градинката с изричната заповед да доведат ясновидката.

— Горката жена, как пропада! — забеляза сестра Нативидад в кръгчето от монахини, което се образуваше. — Болни нерви и нищо повече, само болни нерви.

И като каза това, погледът й срещна тоя на сестра Факунда, която се приближаваше с извънредно опечалено изражение на лицето.

— Ама вие не се ли посъветвахте за този случай с господин капелана? — рече й тя.

— Да — отвърна сестра Нативидад с лека насмешка, — и капеланът ми каза да я натикам в кучкарника.

— Да я затворите, защото плаче!… — възкликна другата, която в свенливостта си не се осмеляваше да противоречи на игуменката. — Случаят заслужаваше да бъде разгледан.

— Ако искате да предвидим всичко — заяви бискайката, — ще трябва да уведомим и лекаря.

— А какво общо има лекарят?… Най-сетне, не знам. Заповедта си е заповед. Но ми се струваше… Това би могло да е нещо физическо; ами ако не е? Ако действително Маурисия… Не че го потвърждавам; ама и не се осмелявам да го отрека. Тоя постоянен плач какво може да бъде, ако не разкаяние? Иди, че разбери средствата, които господ избира…

И тръгна към килията си. Едва не се сблъскаха със сестра Факунда, която се отдалечаваше, и сестра Марсела, която се приближаваше към кръгчето монахини, като се поклащаше и грубо удряше пода с дървения си крак. Лицето й, разстроено от ярост, беше по-грозно от всякога; от бързане тя едва дишаше и първите фрази излязоха от устата й накъсани от гнева:

— Вече знаем, вече знаем… Сан Антонио!… Шарлатанка… Да не повярваш… Ах, боже мой… да се побъркаш!…

Каза много тихо няколко думи на игуменката, на чието лице се изписа тревога, като ги чу.

— Аз… Вие го знаете добре… — промърмори сестра Марсела, — го държах за стомашната си болка… Първокачествен коняк.

— Ама тая проклетница, как… Това прилича… Исусе Христе! Аз съм ужасена. Ама кога…

— Много просто… Представете си. Онзи ден, на Свети Антоний блажени, когато беше в килията ми да мести мебелите, за да хване плъха…

По лицето на игуменката се изплъзна, без да може да я прикрие, лека усмивчица; но веднага пак вдърви лицето си. А пигмейката изтича при затворничките и повтори на Фортуната същото, което каза на сестра Нативидад, без да слага спирачка на гнева си:

— Виждала ли се е подобна дяволия?… Как ти се струва? Всички сме настръхнали от ужас!

Фортуната не каза нищо и запази спокойствие. Може би изявлението на монахинята не я засягаше. Като й се подчини, тя се качи в спалното помещение да търси доказателства за гнусното престъпление, приписано на приятелката й.

— Ето от какво тая развратница — казваше игуменката на ония, които бяха близо до нея — е имала видения… Ясно! Как няма да има! Ама няма ли да дойде най-сетне? Аз й обещавам, че няма да й дам възможност за друга изненада. Налага се да си разчистим добре сметките с нея…