Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Аз си имам момиченце — каза Маурисия при едно от своите откровения. — Нарекох го Адорасион. Толкова е хубавичко!… То е при сестра ми Севериана, защото аз нали съм си избухлива, му давам лош пример, без да ща, знаеш, и ангелчето си живее по-добре със Севериана, отколкото с мене. Тая доня Хасинта, съпруга на твоя повелител, обича много моето момиченце и му купува дрехи, а понякога я прихваща да го отведе със себе си. Май дава мило и драго да си има дечица, а всевишният не иска да я дари! Лоша работа, нали? Та децата трябва да са за богатите, а не за бедните, те не могат да ги издържат.

Фортуната се съгласи с тези мисли. Тя беше чула нещо за извънредно силното желание на онази дама да си има деца; но Маурисия й каза нещо повече, като й разправи и случая с Питусо , когото Хасинта поискала да прибере, взимайки го за дете на мъжа си и на самата Фортуната. Тоя невероятен случай на майчино умопомрачение и на незадоволена страст произведе такова впечатление у Фортуната, че тя три дни не можа да го изтрие от мисълта си.

От високата веранда се виждаше част от „Кампо де Гуардиас“, водохранилището на река Лосоя, гробището „Сан Мартин“ и селцето Куатро Каминос, а зад всичко това — суровият колорит в пейзажа на Монклоа и възхитителният хоризонт, който прилича на море — леко нагънати линии, в чието привидно вълнение сякаш се поклащаше като платно на кораб кулата на Аравака 276 276 Аравака, Умера — крайни квартали на Мадрид, някогашни малки села. — Б.пр. или на Умера. При залез-слънце великолепното небе на запад пламваше в бляскави пламъци, а след залез гаснеше безкрайно красиво, като се стапяше в бледоопалово. Рязко очертаните тъмни облаци образуваха странни фигури, като се нагаждаха към мисълта или към меланхолията на ония, които ги гледаха; а когато из улиците или в къщите вече мръкваше, в онзи край на небето се задържаше мекото зарево, опашка на бягащия ден, която също бавно си отиваше.

Тези красоти щяха да се скрият напълно от погледа на Филомените и Хосефините , когато щеше да бъде завършена църквата, на която се работеше постоянно. Всеки ден растящият куп тухли затулваше по една линия от пейзажа; сякаш като поставяха всеки ред, зидарите не строяха, а изтриваха. Гледката изчезваше от долу на горе като един свят, които потъва. Продъниха се къщите от Корсото „Санта-Енграсия“, водохранилището, след това гробището. Когато тухлите допираха вече тъй хубавата линия на хоризонта, все още стърчаха далечните кули на Умера и върховете на кипарисите в гробището. Дойде ден, когато затворничките се надигаха на пръсти или подскачаха, за да видят нещо повече и да се сбогуват с онези приятели, които си отиваха завинаги. Накрая покривът на църквата погълна всичко и можеше да се види само заревото на залеза, опашката на деня, влачеща се по небето.

Ако вече не се виждаше нищо, чуваше се поне тракането в каменоделната, сякаш беше част от обстановката, обкръжаваща манастира. Всичко това беше нещо обичайно и в неделен ден, когато секваше, по изчезването на музиката всички обитатели на къщата разбираха, че е празничен ден. В неделя още от два часа започваше да се чува барабанът, който зовеше за въртележката и люлките край водохранилището. Тази глъчка и шумът на тълпата, която се стичаше в гостилниците на Куатро Каминос и на Тетуан, не преставаше чак до късно през нощта. В началото въпросният барабан дотегна много на някои монахини не само поради тежкото си барабанене, а и поради мисълта, че се греши много под звука на тоя светски инструмент. Но след време привикнаха и накрая слушаха еднакво в работните дни врявата от въртележката и от каменоделците. Някои следобеди, в празник, когато затворничките се разхождаха из градината или патиото, толерантността на старите монахини стигаше дотам, че им разрешаваха да потанцуват мъничко, нас-прилично, разбира се, под звуците на народната музика. Колко спомени възкръсваха у клетите затворнички, колко усещания отново разцъфваха в броените тактове и завъртания! Какъв жив спомен от полките, танцувани с продавачи в салона на Алхамбра 277 277 Известен дворец в иснано-арабски стил от XII в., намиращ се в Гранада, Испания. — Б.пр. следобед, със силно изпотени ръце, вдигайки облаци прах от пода и смучейки разтопени карамели! А най-лошото от всичко и което в края на краищата ги беше погубило, бе, че всичките благословени продавачи ходеха там с добри намерения. Тъкмо добрите намерения, оправдаващи лошите средства, бяха най-черното нещо. Защото след това нито намерение, нито принцип оставаше, а само позор и мерзост.