Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Маурисия полая още малко, ала с такава словесна ярост тя не оказваше истинска съпротива, тъй че клетата недъгава старица се разпореждаше с нея като с дете. Бе достатъчно да я хване за ръка, за да я вкара в карцера след толкова глъч, без никаква трудност. Сестра Марсела тури ключа, като го завъртя два пъти, и го прибра в джоба си. Лицето й, тъй приличащо на японска маска, си оставаше невъзмутимо. Когато прекосяваше патиото в посока към стълбите, тя чу смеха на Маурисия, подала се през едно от двете прозорчета с железни пръчки в горния край на вратата. Монахинята не се спря да чуе оскърбленията, които зверкинята изричаше.

— Ей, куцо, костенурко, върни се само и ще видиш какъв шамар ще ти зашлевя… Ама че плашило!… Конопено семе, крак и половина…

Късно следобед мъртвешки бледото наполеоновско лице с разпусната грива пак се подаде на решетката. А сестра Марсела мина неколкократно пред карцера, за да преравя полозите на кокошките за яйца или да полива теменужките и лютичетата, които отглеждаше в единия край на градината. Патиото, което беше малко и се съединяваше с градината чрез дървена врата с решетка, почти винаги отворена, беше много зле павирано, поради което вървежът на куцата биваше толкова неравен, че поклащанията на тялото й наподобяваха тия на малък плавателен съд в много бурно море. Сестра Марсела минаваше доста често оттам, понеже държеше ключа от бараката за дърва и въглища, ключа от карцера и тоя от друга стая, в която се пазеха принадлежности на дома и на църквата.

Привечер, както казах, Маурисия все още не се бе махнала от решетката, за да може да говори на монахинята, която минаваше оттам. Гласът й беше загубил яростната си грубост от сутринта, макар че беше по-дрезгав и имаше оттенъци на болка и жалост, сякаш молеше за милост. Звярът беше укротен. Здраво хванала се с две ръце за пръчките, с долепено до тях лице, разтягайки устата си, за да бъде чута по-добре, тя казваше с плачлив глас:

— Куцичке моя… мило мое конопено семенце, колко много те обичам… Ей го де се клатушка патенцето — раз, два, три… Зорнице на манастира, ела и послушай, че искам да ти кажа нещичко.

Монахинята не отвръщаше дори и с поглед на тези прояви на нежност, примесени с ласкава подигравка. А тя, другата, продължаваше:

— Ах, колко ми е сърдитичко, моето мило костенурче, че го обичам толкова много!… Сестро Марсела, една думичка, само една думичка. Не искам да ме измъкваш оттука, защото си заслужавам капана. Ама ах, момиченце мое, само да видиш колко съм зле! Сякаш ми изтръгват стомаха с нажежени клещи… То е от тазсутрешната суматоха. Иде ми да се обеся на тази решетка с връв, направена от фустата ми. И ще го сторя, да, ще го сторя, ако не ме погледнеш и не ми кажеш нещо… Куцичке прелестна, пигмейке миличка, слушай, чуй — ако искаш да те обичам повече от живота си и да ти се подчинявам като куче, направи ми една добрина, която ще ти поискам. Донеси ми само една капчица от онова божествено удоволствие, дето го имаш, от онова, дето ти предписа лекарят за болния ти стомах… Хайде, ангелче, гледай, моля те с цялата си душа, защото тази болчица, дето ме мъчи тука, не иска да се махне и май че ще умра. Хайде, пиленце, ангелско конопено семе, донеси ми каквото ти искам, та бог да ти даде райския живот, който си заслужила, и още три, и да те възнаградят серафимите, когато влезеш в рая с куцото си краче…

Монахинята минаваше… троп, троп… като удряше камъните с твърдия си крак, който трябва да беше като крака на стол, и не даряваше затворничката нито с отговор, нито с поглед. Привечер тя слезе с вечерята й, отвори вратата и проникна в мрачното помещение. Не видя веднага Маурисия, която се беше сгушила върху едни дъски с колене до гърдите, със скръстени върху тях ръце и с подпряна на ръцете брадичка.

— Не виждам. Къде си! — промърмори куцата, сядайки върху друга мръсна камара дъски.

Маурисия се отзова с ръмжене като овчарско куче, което ритат, за да се събуди. Сестра Марсела сложи до себе си паница задушено месо със зарзават и един хляб.

— Игуменката — каза тя — искаше да ти донеса само хляб и вода; ала аз се застъпих за тебе… Не го заслужаваш. Макар че се заричам да съм безсърдечна, не мога да го постигна. С теб се държа по моему и зная, че колкото по-зле се отнасят към теб, толкова повече се разбесняваш… И за да видиш, дъще, докъде стига моята снизходителност… — добави тя, като измъкваше изпод наметалото си нещо.

Човек би помислил, че Маурисия го беше подушила, защото тутакси вдигна глава, лицето й придоби такава въодушевеност и жизненост, че приличаше съвсем на онзи, който, сочейки пирамидите, е казал това за четиридесетте века 275 275 Авторът има пред вид думите на Наполеон Бонапарт при похода му в Египет. — Б.пр. . Килията беше мрачна, но през вратата влизаше последната дневна светлина и затворените там две жени можеха да се виждат и се виждаха, макар да приличаха повече на статуи, отколкото на хора. Маурисия жадно протегна ръце, за да докопа бутилката, като произнасяше пресекливи и неясни думи на признателност; но монахинята ту подаваше, ту отдалечаваше жадувания предмет.