Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Да не би да съм аз… Хайде де… За какво пък толкова сте ме зяпнали… Да не искате да ме снимате?

Същия ден сестра Антония извика игуменката. Още с влизането си тя попита:

— Пак ли се е разбунтувал врагът?

Тя заповяда Маурисия да бъде заключена в стаята, която служеше за затвор, когато някоя затворничка не се подчинява. При тази вест именно избухна бесът на проклетата жена:

— Мен да затворят… Наистина?… Поне вие не ми го казвайте, мила…

— Маурисия — каза монахинята с мъжка твърдост и употреби израз от своя роден край, — стига вече с вашите тинтири-минтири , а се подчинявайте. Няма да ни изплашите с безразсъдството си, знаете добре това. Тук не се плашим от никакви вещици. Знаете също, че само от състрадание и човечност не ви изхвърляме на улицата. Хайде, дъще, по-малко говорете и изпълнявайте каквото ви нареждат.

Челюстта на Маурисия трепереше, очите й придобиваха зловеща непрозрачност, като на котките, когато нападат. Затворничките я гледаха със страх, а някои от монахините, за по-голяма тежест, заобиколиха игуменката.

— Гледай с к’во ми излиза сега тая смахната леля! Мен да затворят! Ако тръгна, ще тръгна само към къщи, хайде де! Моята къща, откъдето с измама ме измъкнаха тези безсрамници, по дяволите; бях измамена, чиста бях като слънце, а тук ме учат само на низости… Ха-ха-ха! Хайде де, какви добродетелни госпожи! Ха-ха-ха!

Произнасяше гърлените едносрични с най-ниския от най-ниските регистри на гласа си, с безочлив и груб сарказъм, който би изкарал от равновесие хората с по-малко невъзмутимо търпение, отколкото го имаха сестра Нативидад и нейните приятелки. Те бяха свикнали да се отнасят с тях по този начин, бяха укротявали и по-ужасни зверове и обидите вече не им правеха впечатление.

— Хайде — каза игуменката, като свъси вежди. — Млъквайте и слизайте в двора.

— Ама че ми харесва светостта на тези църковни мръсници… Ха-ха-ха! — извика нахалницата, с ръце на хълбоците и оглеждайки тълпата от послушнички. — Затварят се тук, за да задоволяват свободно страстите си със свещеничета с лигавчета… Ха-ха… Какви лицемерни!… И без лигавчета…

Много от затворничките си затваряха ушите. Други, подпрели се на рамката на прозореца, гледаха към калугерките и се изненадваха от спокойствието им. Внезапно в залата се появи странна фигура. Беше сестра Марсела, възрастна монахиня, куца и почти джудже, най-нещастната жена, която човек може да си представи. Лицето й — мургаво, грубо, сплеснато, изглеждаше като направено от картон. Тя беше японски тип, очите й бяха изразителни и приветливи като на четириногите животни. Тялото й беше лишено от женски форми, а като ходеше, се клатушкаше и накланяше наляво, сякаш нанасяше на земята сух удар, неизвестно дали с тоягата или със самия чукан на осакатения си крак. Грозотата й можеше да се сравни само с безстрашието и презрението, с които погледна Маурисия.

Сестра Марсела носеше в дясната си ръка голям ключ и побутвайки с върха му гърдите на престъпницата, премлясна с език и каза само:

— Тръгвай.

Със светкавично движение звярът дръпна булото си, разтърси коси и излезе в коридора, като изричаше жестоки обиди. Куцата отново я побутна да върви и Маурисия, размахвайки ръце като крила на вятърна мелница, започна да крещи:

— Лицемерки! Искате значи да ме опозорите и да ме затворите като някоя престъпница . Безделнички! Стига да искам, с три замаха всички ще ви съборя на земята и ще навирите копита…

Въпреки нейната свирепост куцата я буташе напред с невъзмутимо спокойствие, тъй както се води куче, което много лае, но се знае, че не хапе. По средата на стълбата харпията се обърна, огледа с пламнали очи монахините, които останаха в коридора, и изпищя:

— Крадли, крадли над крадлите… Велики тарикатки…

Куцата нежно постави ръка на рамото й, бутайки я напред. На двора се наложи да я хване за ръка, защото Маурисия искаше да се върне по стълбите.

— Не ти обръщат внимание, глупачке — каза й монахинята, — не ти говориш, а демонът, дето ти се мотае в устата. Млъкни вече, за бога, и не досаждай повече.

— Демонът си ти — отвърна разярената Маурисия, която поради силната си възбуда, изглежда, вече не съзнаваше какви глупости говори.

— Плашило, чучело, чудовище…

— Плюй, плюй още отрова — мърмореше сестра Марсела спокойно, като отваряше вратата на карцера. — Тъй по-скоро ще ти мине бесът. Хайде, вътре и утре да си като памук. Довечера ще ти донеса да ядеш. Търпение, дъще…