Двойнствената личност на тази госпожа се определяше и от един външен белег на тялото й, едно фатално дело на хирургията, която в този случай е била справедлива и наказваща наука. На доня Лупе й липсваше едната гърда поради ампутация от злокачествен тумор, от който преболедува още когато мъжът й беше жив. Тъй като се гордееше с хубавото си тяло и използуваше корсет и в къщи, онази част, която й липсваше, тя запълни с умело направена топка от необработен памук. Когато беше облечена, гърдите й изглеждаха еднакви, но под дрехата само едната й гърда беше от плът, другата бе безчувствена и в нея спокойно можеше да забиеш кама, без тя да усети болка. Такова беше и сърцето й: половината от плът, половината от памук. Естеството на връзките, които имаше с хората, определяше господството на едната или другата половина. Когато липсваше лихварска полица, беше истинско удоволствие да общуваш с доня Лупе. Но тъй като по стечение на обстоятелствата беше кредиторка , всеки, който се обръщаше към нея за пари, тя считаше за нахален.
Когато мъжът й беше жив, тя не беше такава. Наистина в онова щастливо време разполагаше само с парите, които той й даваше за домашни разходи. След това, като вдовица, останала само с няколко домашни вехтории и с пет хиляди реала, замисли да направи пансион, но Торкемада я разубеди, като я посъветва да вложи при него парите си, обещавайки й голям приход и възможно най-голяма гаранция. Успехите и печалбата пристрастиха доня Лупе, която бързо придоби образа и всички качества на отличния лихвар, хвърли памучната гърда и стана безсърдечна, неумолима и твърда, когато се отнасяше до неотложното събиране на кредитите й. През първите години тя живееше скромно, защото рентите, макар и нараснали, не достигаха за домашните й разходи. Със строг ред и пестеливост взе да се замогва, въпреки разходите за лекарства, от които Максимилиано се нуждаеше, и големите средства за неговото обучение. Обичаше много племенника си и се стремеше нищо да не му липсва. Това не може да й се отрече. Думите й, че всяко зърно нахут има стойността на перла, не бяха лъжа. Лихварката използуваше всички средства за печалба не само за да може да даде професия на седмачето. Така тя се оправдаваше пред себе си. Но това беше един от софизмите, с които се прикрива и облагородява човешкият егоизъм. Доня Лупе даваше заеми от чисто увлечение, внушено й от Торкемада; и да нямаше племенник, и да не беше бедна, тя пак щеше да го прави.
Когато настъпиха спокойните години и капиталчето на вдовицата нарасна на две хиляди дуро, започна щастлив период от нейния живот, който скоро щеше да се превърне в невероятно благоденствие. В мрежите, оплетени от лихварите, попадна един беден господин, по-скоро нещастен, отколкото извратен. В миналото генерален директор, той живееше охолно, въпреки че нямаше пукната пара, и не искам да разказвам какво направиха те с него. В продължение на три години двете хиляди дуро на доня Лупе набъбнаха като мая, тя подновяваше облигации, трупаше лихви и всяка година ги увеличаваше от два процента месечно, както беше прието, на четири. Торкемада измъкна от бедната жертва много повече, защото си присвои най-скъпите му вещи срещу парче хляб, но той си го и заслужаваше. След време се съвзе, като замина на административна работа в Куба, после отново обедня, пак забогатя във Филипините и сега за четвърти път бе в ръцете на кръвопийците. Тъй като този нещастник нямаше вече пари в колониите, трудно щеше да му бъде да спечели някаква сума. Казват, че Америка е на американците! Каква глупост! Америка е на лихварите от Мадрид!
По време на нашия разказ доня Лупе имаше вече капитал от десет хиляди дуро, половината в банкови акции, а другата половина в заеми с узаконена разписка, където фигурираше сума, много по-голяма от тази, която беше заета на длъжника. Бившият алебардист беше неприятел на ипотеките със законна осигуровка и на благоразумната рента. За него бяха истинско удоволствие рискованите заеми с висока печалба, защото в навечерието на съдебното решение повечето от жертвите обезумяваха пред страха от скандал и бяха готови да удвоят лихвата за кратко време. Безпогрешно подушваше честолюбивите, за да ги улови, а онези, които бяха готови да дадат и кожата си, преди злите езици да заговорят за тях, ги гонеше докрай и забогатяваше от тях .
Постепенно предаде своя начин на мислене, съществуване и действие на съдружничката си, така както се прекопирва рисунка на паус или се отпечатва щампа. Винаги, когато дон Франсиско и донасяше парите, събрани от някое приключило смело лихварско дело, вдовицата толкова много се радваше, че чак порите й се отваряха и през тях в нея проникваше характерът на Торкемада, сякаш да я завладее и да продължи да я напътствува.
Читать дальше