Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Казах вече, че доня Лупе отбягваше да говори за политика с Хуан Пабло. В същност тя нищо не разбираше от нея и ако поддържаше либералите, то беше от сантименталност — дан към паметта на нейния Хауреги, и от уважение към националната милиционерска униформа, с която той така самодоволно се перчеше от портрета си. Но ако я накараха да обясни основните положения в либералната догма, трудно щеше да отговори. Знаеше само, че проклетите привърженици на Карлос бяха безсрамници, които искаха да докарат инквизицията и гилотината. В детството си тя беше обградена от свободолюбива атмосфера, както и през двадесетте щастливи години с Хауреги, така че сега не искаше и да чуе за абсолютизма. Не разбираше как нейният толкова хитър племенник беше постъпил така лекомислено да остане подвластен на дебелака дон Карлос — негодник, грубиян, деспот в истинския смисъл на думата . Схващанията на доня Лупе за религия се нагаждаха към критерия на починалия й съпруг, който беше най-разумният от мъжете и умееше да даде на бог — божието, на кесаря — кесаревото . Вдовицата много гордо повтаряше тази фраза винаги, когато й се удаваше удобен случай, добавяйки, че вярва във всичко, в което светата майка-църква заповядва да се вярва, но колкото по-малко работа има със свещениците, толкова по-добре. В неделя ходеше на литургия и се изповядваше от време на време, но повече от това никой не можеше да я застави да направи.

Един ден, като спореха с племенника си на тази тема, те се скараха и едва не се сбиха и оттогава доня Лупе повече не спомена за карлистите пред Хуан Пабло. И когато го видя да се връща от кралската казарма засрамен и унижен, госпожата толкова се зарадва, че трудно успя да скрие радостта си. Спомни си за нейния Хауреги и за уместните и премъдри неща, които той казваше за всеки свързал се със свещениците нещастник — това е все едно да си имаш работа с деца. „И нищо не е разбрал — мислеше доня Лупе, — все още е готов да се върне към походите и да плаща за грешките на ленивеца Карлос Седми .“

Тази нощ Макси заспа от люлчината песен на надеждата. Признак за помирение беше фактът, че леля му не говореше така гневно и като че ли го считаше вече за мъж. Понякога дори му се струваше, че вдъхва известен респект на знаменитата госпожа. Излизаше, че трябва да се покажеш само жесток и твърд, за да те уважават!… Действително доня Лупе беше започнала отново да се отнася към него с обикновената си загриженост. Слагаше на масата ястия, които той обичаше, а в стаята му не липсваше нищо за неговото удоволствие и удобство. Най-после бедното момче беше задоволено, усещаше, че почвата под краката му се заздравява, и се чувствуваше почти неограничен господар на съдбата си и победител в чудовищната битка, която водеше със семейството си.

От Хуан Пабло нямаше защо да се страхува. Двамата братя нямаха възможност да си говорят много, защото първородният, след като се наобядваше, отиваше в някое кафене на „Пуерта дел Сол“ и оставаше там дълго. Понякога не се връщаше и вечер. Мисълта, че брат му си пилееше времето, радваше Максимилиано, защото „сега ще се види — мислеше той — кой е по-разумен, кой спазва строгите закони на морала. Да не се перчи пред нас толкова с неговия неокатолицизъм!“

В заключение моят герой стана по-уважаван и ценен, откакто се бе държал твърдо с леля си в онази прословута сутрин. Единственият човек, който не проявяваше никакво уважение, беше Папитос, която с всеки изминат ден все по-непристойно фамилиарничеше:

— Грозник, лице на кълвач, напудрен глупак — казваше му тя, показвайки невероятно дългия си език. — Смел сластолюбец сте вие… Ще видите как няма да ви позволят да се ожените… Да, тъй ще бъде. Глупак, глупак над глупаците.

Максимилиано, който я презираше, и казваше:

— Махай се оттука, безсрамнице, или с един удар ще ти избия зъбите…

— Вие, вие… Ха, ха… Ако ви хвана, с един замах ще ви хвърля на покрива.

По-добре беше да не й обръща внимание. Тази наивница не разбираше какво говори. Папитос оправяше стаята на господин Макси, където сложиха легло и за свещеника, който трябваше да пристигне на другата сутрин. Студентът не одобряваше твърде тези размествания, защото винаги, когато брат му Николас идваше в Мадрид и спеше в тази стая, смущаваше съня му с хъркането си. Гърлото и носовият му канал напомняха йерихонска тръба с крайно лоши регистри. Макси толкова се нервираше, че понякога ставаше от леглото и излизаше от стаята. Но неприятното беше, че на следващата сутрин свещеникът заявяваше, че никак не е спал.