Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Съпругата на Торкемада беше негово копие и доня Лупе се отнасяше към нея внимателно както към самия дон Франсиско. И тъй като двете често биваха заедно, доня Силвия започна силно да влияе върху приятелката си, предавайки й някои черти от собствения си морален облик. Беше мъжкарана, безочлива и когато се ядосаше, караше половината свят да трепери. Много пъти като същински наемен убиец издебваше на улицата някой длъжник, за да го обиди безмилостно пред минувачите. Вдовицата на Хауреги не стигна дотам, пък и не бе възможно, защото притежаваше известна вродена деликатност, която вземаше надмощие над нейното лихварско злопаметство. Но веднъж се случи да отидат заедно в къщата на бедна и нещастна вдовица, която им дължеше пари, и като се убедиха, че напразно я насилват да им плати, хвърлиха око на мебелите й. Двете харпии размениха помежду си няколко думи, от което жертвата едва не умря от страх.

— На вас ще ви подхожда това мангалче — каза доня Силвия, — а на мен този шкаф.

Извикаха носачите да се качат и след като изкараха дрехите от скрина и загасиха огъня в мангалчето, отнесоха споменатите предмети. Длъжницата даваше всичко, за да забрави двете безчовечни жени, които й причиниха толкова страх.

Мангалчето стоеше в салона на доня Лупе, но никога не се палеше. Максимилиано знаеше произхода му, както и на едно писалище, и на великолепния шкаф, които бяха в спалнята. Масата, на която студентът пишеше, влезе в къщата по същия начин, сервизът за хранене, който понякога се използуваше, беше купен пет пъти по-евтино от близка приятелка, която изплащаше остатък от заем. Доня Силвия беше уредила въпроса, тъй като доня Лупе не бе се осмелила да стигне дотам. Сребърна ваза, два подноса от същия метал и един чайник, които госпожата с гордост показваше, се появиха в къщата също заложени от близка приятелка и останаха там поради неплатежоспособността й. Максимилиано беше осведомен за много подробности около машинациите на леля си. Накитите, дамските дрехи, дантелите и манилските шалове, които ставаха нейни, продаваше след време чрез посредница, която се наричаше Маурисия Мъжкараната . По-рано тя идваше често в къщи, но сега почти не се мяркаше и доня Лупе тъгуваше по нея, защото, макар че беше лекомислена и разпусната, изпълняваше добре задълженията си. Максимилиано успя да забележи и в къщи жестокостта на леля си към длъжниците и именно затова му хрумна възторжената мисъл: „Ако се оженя за Фортуната и ако съдбата ни поднесе лишения, по-скоро ще тръгнем да просим по улиците, отколкото да молим леля ми за заем от две песети. Добри сметки, добри приятели.“

В дъното на душата си доня Лупе беше склонна да се спогодят, както обстоятелствата налагаха, но без да трепне, продължи да проявява разумна непреклонност, докато дойде Хуан Пабло. Лелята и племенникът разговаряха за нечуваната новина в семейството. Една сутрин, когато Максимилиано беше още в леглото си, в полусън долови шум по стълбите и в антрето. Най-напред отекнаха стъпките и гласовете на носачите, които качваха куфари, после гласът на брат му Хуан Пабло и щом го чу, усети отново коварния страх, който смяташе, че е победил.

Нямаше никакво желание да става. Чу леля си да се пазари на дребно с носачите. След това му се стори, че тя и Хуан Пабло говорят в трапезарията. Дали не му разказваше за… Сигурно, защото леля му беше голяма клюкарка и не си държеше езика зад зъбите. После чу как брат му се мие в съседната стая и когато доня Лупе му занесе кърпа, дълго си шушукаха. Максимилиано си помисли, че вероятно говорят за наследството, но беше нащрек. Опитваше се да се окуражава, като си казваше, че неговият брат е най-симпатичният от цялото семейство, най-талантливият и най-разбраният.

Стана с нежелание. Измит и облечен, той се колебаеше дали да напусне стаята и за миг задържа ръката си върху дръжката на вратата. Доня Лупе обаче почука и той трябваше да излезе. Беше блед и видът му будеше съжаление. Прегърна брат си и като го погледна и по тона му разбра веднага, че знае голямата, невероятната история. Младежът нямаше желание за обяснения и пререкания и тъй като беше вече доста късно, побърза да отиде на занимания. Но и там не намери спокойствие и не престана да мисли какво щеше да каже брат му и как щеше да постъпи. Тази обърканост го караше тежко да въздиша. Страхът, коварният страх беше най-големият му враг. По-лесно му беше да смъкне маската пред брат си, както я беше свалил пред доня Лупе, защото докато не го направеше, нямаше да се успокои. Ако Хуан Пабло започнеше да го заплашва, щеше да бъде може би по-добре, защото така Максимилиано нямаше да бъде принуден да го почита, но ако започнеше с ловки хитрости, преструвайки се, че отстъпва, тогава… Ето кое най-много го плашеше.