Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Ти, ти — извика съпругата на Хауреги със страх, като се кръстеше, — ти си станал пастор.

— Не, лельо, чакайте. Не съдете за нещата така прибързано — настоя Максимилиано притеснен, защото не умееше добре да се изразява. — Та тя се е покаяла. Не е била толкова лоша, както са ви казали. Тя е ангел.

— Ама на вид. Голяма полза.

— Повярвайте ми, когато се запознаете…

— Аз!… Да се запозная с нея! Само това липсваше. Още веднъж ти казвам, голяма полза от тази овца, или по-точно казано, от твоята заблудена коза!

— Но не е така… Аз не умея да се изразявам добре. Кажете ми едно: Ако желаеш да бъдеш почтен, не е ли вече все едно, че си такъв? Отричате ли? Аз не мисля така. Не мисля.

— Как ще е едно и също да желаеш да бъдеш нещо и вече да си?

— При морала може… Ако с мен е почтена, а без мен не би могла да бъде такава, как да й кажа „махни се“, „върви по дяволите“. Не е ли по-добре по човешки да я подслоня и да я спася? Излиза, че великите неща и, как да кажа… християнските, трябва да се тълкуват от гледна точка на егоизма, така ли?

Бедното момче повярва, че с този аргумент е попаднало в целта и погледна към леля си, за да види впечатлението, което й беше направило. Доня Лупе наистина се смути за миг и не знаеше какво да отговори. След това каза с презрение:

— Ти си луд. Тези неща не се случват на умните хора. Отивам си, махам се, защото ако остана тук, ще те ударя; нищо друго не ми остава, освен да строша дръжката на тази метла върху теб и наистина, ако не си мъж, достоен за толкова възвишена любов, още по-малко си достоен да те набия.

Максимилиано я дръпна за роклята и я принуди да седне отново.

— Чуйте ме, лельо. Аз ви обичам много, дължа ви живота си и въпреки че вие упорствувате и искате да се карате с мен, няма да успеете… Ще видим. Моята постъпка, която толкова ви гневи, е благороден жест, който разумът ми одобрява, и толкова съм доволен, сякаш бог е в мен и ми казва: „Добре, добре …“ Защото вие не можете да ме убедите, че живеем на този свят само за да ядем, да спим, да преживяваме и да се разхождаме. Не, родени сме и за нещо друго. И ако усещам в себе си огромна и безгранична сила, която ме подтиква към спасението на друга душа, то аз трябва да го направя, та дори и светът да потъне.

— Това, което притежаваш — потвърди доня Лупе, искайки да запази позициите си, — е глупост, която прелива от тялото ти… и нищо повече… С празни приказки няма да ме подмамиш. Ясно е, че за кратко време си научил няколко думи и дрънканици, които ме изумяват… Станал си същински поет в истинския смисъл на думата, но аз винаги съм смятала поетите за големи измамници… луди за връзване… Ти не си вече моят малък племенник, когото отгледах. Как ме измами!… Жена, любовница, неразбория… Следва женитбата и всичко е наред. Хайде, не те обичам вече и не съм твоята леличка Лупе… От съжаление не те гоня от къщата си и защото все още се надявам, че ще се разкаеш и ще ми се извиниш.

Максимилиано, вече съвсем спокоен, поклати глава в знак на съмнение.

— Вече се извиних за това, че мълчах, и няма повече за какво да се извинявам. Искам да ви кажа още нещо, което ви интересува. Как я поддържах през тези три месеца ли? Ах, лельо, счупих касичката, имах три хиляди реала и малко отгоре, сума достатъчна, за да живее тя скромно, тъй като е много пестелива, безкрайно пестелива, лельо, и харчи само за най-необходимото.

Това разкритие поукроти малко гнева на доня Лупе… Била пестелива! Момчето взе касичката, показа я на леля си и разказа за случая като за най-обикновеното нещо на света, описвайки го с големи подробности.

— Слушайте, след като донесох тази, която е напълно еднаква с другата, разбих старата касичка, взех златото и среброто, а тук сложих медните монети, като прибавих и две песети на дребно, за да тежи както преди… Искате ли да видите?

Преди доня Лупе да отговори, той удари касичката в земята и монетите се пръснаха из стаята.

— Виждам, виждам какъв си нехранимайко — забеляза доня Лупе, събирайки медните монети. — А когато парите ти свършат? Ще дойдеш да поискаш от мене, нали? Колко се лъжеш, ако мислиш, че ще ти дам!

— Когато се свършат, бог ще ми помогне по някакъв начин — каза Максимилиано уверено.

От прекомерната възбуда лицето му се беше зачервило. Доня Лупе никога не беше виждала такъв блясък в очите му, нито пък подобно въодушевление по лицето му. Когато събраха пръснатите пари от земята, лелята ги зави в един брой на „Ла Кореспонденсия“ и като хвърли пакета върху шкафа, каза с върховно презрение: