Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Споменът за покойния, който оживяваше винаги, когато доня Лупе изпадаше в беда, я натъжи. Тя намираше утеха от огорченията си в сладкия спомен за щастливия си брак: Хауреги беше най-добрият от всички мъже и великолепен съпруг. „Ах, моят Хауреги“, възкликваше тя, влагайки цялата си душа в тази въздишка.

Дон Педро Мануел де Хауреги беше служил в кралския корпус като алебардист. След това се зае с търговия и беше толкова честен, ама толкова честен, че като умря, остави само пет хиляди, реала. Беше родом от провинция Леон и получаваше партиди яйца и други артикули за птичия пазар. Всички търговци на пуйки от Леон 259 259 Леон, Самора, Сеговия — провинции в Испания. — Б.пр. , Самора и Сеговия поверяваха в ръцете му спечелените пари, за да ги върти между производителите от бранша; оттук му излезе прякорът 260 260 Ел де лос Павос (исп.) — Пуйкаджията. — Б.пр. в Пуерта Серада 261 261 Селище в Испания. — Б.пр. , който после доня Лупе наследи. За Коледа Хауреги получаваше масло от Асторга и в неговата къща идваха да получават и оставят суми всички куриери от Ла Марагатерия. В политическия живот дон Педро участвуваше активно, тъй като беше един от корифеите на националната милиция, но беше толкова сдържан, че само един-единствен път се развълнува, надавайки възторжен вик: „Да живее Исабел II.“ Този благословен човек умря и ако мъката можеше да убива, доня Лупе също щеше да умре. И не мислете, че на вдовичката й липсваха кандидати; сред тях имаше един дон Еваристо Фейхо — полковник от армията, който я ухажваше и не я оставяше на мира. Но предаността към паметта на нейния грозен и честен Хауреги превъзмогваше всички земни интереси на доня Лупе. След това дойде възпитанието и грижата на нейния племенник, които подействуваха много целебно на безпокойството в душата й. Торкемада, и работата също, й помагаха да живее и да понася болката… Годините минаваха, спечели пари и постепенно дойде времето, в което я описвам. Доня Лупе наближаваше вече петдесетте, но беше толкова запазена, че не изглеждаше на повече от четиридесет години. В младостта си е имала хубаво тяло и слабо лице, в което проличаваше далечна прилика с Хуан Пабло. Нейните тъмни очи бяха запазили жив младежки блясък, но се улавяше известна властност в суровото й безцветно лице. Върху горната устна, фина и виолетова, като ръб на прясна рана се забелязваше много нежен мъх — сякаш наболи мустачки на преждевременно развито момче. Нежните косъмчета не я загрозяваха, напротив, бяха може би единственият красив щрих върху това лице, наподобяващо средновековна рисунка. По някакъв каприз на природата върху десния край на устата този мъх прерастваше в много красива брадавичка, от която излизаха две или три яркочервени косъмчета, блестящи на светлината като усукани медни жички. Бюстът й беше хубав, но както ще видим по-нататък, в него имаше известна подправеност, и то не малка.

Доня Лупе беше надарена с ум и обичаше да изтъква винаги това свое качество. Самолюбието, което внушава на някои хора високомерие, вдъхваше на вдовицата на Хауреги убеждението, че тя притежава интелектуално превъзходство и пораждаше стремежа й да ръководи чуждото поведение с практични съвети и напътствия. Тя беше от онзи тип необразовани хора, които с маниера си на изразяване, с твърдия си и постоянен характер, с умението си да прикриват жестокостта на човешкия егоизъм с красиви фрази изглеждат високо начетени.

След спомена за Хауреги мисълта й се върна към нейния племенник. Обичаше само тях двамата. Като повдигна смъкналите се на носа й очила, тя продължи да мисли: „С мен шега не бива. Ще го изхвърля на улицата като нищо. Трудно ще ми бъде, защото го обичам като мое дете… А аз мислех да го оженя за Руфина или поне за Олимпия… Не, Руфина Торкемада ми харесва повече. Трябва да внимавам, че напоследък май съм оглупяла. Като го гледах какъв стеснителен е и как се криеше, когато дойдеше доня Силвия с дъщеря си, мислех, че да говоря на това момче за жени е все едно да показвам на дявола кръст. Иди, че вярвай на очите си. А сега излиза, че месеци наред поддържа някаква жена и по цял ден е с нея… Но трябва първо да го видя, за да повярвам… И още нещо. С какво я поддържа?… Касичката, както винаги, си е пълна.“

След това мислите на доня Лупе станаха толкова неприятни, че беше невъзможно да се следват. Разумът й приличаше на дъска сред яростни вълни, която ту потъва, ту изплува на повърхността. През целия този следобед тъгата не напусна добрата госпожа. Когато се стъмни, тя копнееше племенникът й да се прибере, за да стовари върху него горещата лава на вулкана, който бушуваше в гърдите й. Седмачето се прибра много късно, когато леля му се хранеше вече и косидото беше сервирано. Максимилиано, сериозен и малко смутен, седна мълчаливо на масата. Започна да яде с апетит студената супа, като хвърляше изпитателни и неспокойни погледи към леля си, която избягваше да го гледа… за да не избухне … „Трябва да се сдържам — мислеше тя, — докато се нахрани… А както виждам, е гладен…“ От време на време младежът тежко въздишаше, поглеждайки леля си, сякаш искаше да й обясни нещо. Доня Лупе бе готова много пъти да започне караницата, но мълчанието и сдържаността на племенника й я спираха, страхуваше се, че мъжката упоритост, изявена сутринта, ще се покаже отново. Накрая младежът взе няколко стафиди, които бяха сложени за десерт, и тръгна към стаята си. Доня Лупе заби поглед в гърба му и разгневена, едва сдържайки думите, които напираха в устата й, изтича след него. Бедното момче палеше газената лампа в стаята си, когато госпожата се появи на вратата, крещейки колкото й глас държи: