Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Хайде, доня Лупе, днес имаме късмет. Защо не ме попитате каква вест ви нося?

Лицето на госпожата се озари, защото знаеше, че нейният приятел наричаше вест всяко неочаквано получаване на пари. Той започна да се смее и пъхна ръка във вътрешния джоб на сакото си.

— Ах, не думайте, дон Франсиско — възкликна доня Лупе с недоверие, скръствайки ръце. — Плати ли?…

— Ще видите… Аз… също не очаквах. Снощи отидох и му казах, че в понеделник ще направя запор. Днес сутринта, като се обличах за литургия, гледам, че влиза. Помислих, че идва да моли за отсрочка, тъй като винаги ни лъжеше: ха днес, ха утре… Аз не му вярвам, дори и да се кълне в Библията… Много голям лъжец е, нали такива удари всеки ден ни се нанасят. „Господин Торкемада — ми казва той сериозно, — идвам да ви платя…“ Понеже не очаквах сумата, останах, както се казва, поразен. Накрая ми даде паричките, т.е. осем хиляди реала, взе си разписката и се разделихме по живо по здраво.

— Както ви казвах — забеляза доня Лупе, която се задавяше от радост, — този Хоакинито Пес е свестен човек. Той харчи парите си както всички мамини синчета, които си гледат живота, и един ден имат, друг ден нямат. Навярно е комарджия.

Торкемада раздели банкнотите и подаде по-голямата част на доня Лупе.

— Шест хиляди реала за вас, две — за мен. Този удар беше голям. Аз ги смятах, както се казва, за загубени, защото този Хоакинито, както чух, е съвсем закъсал. Кой ли ще е този нещастник, от когото е взел парите назаем? Но нас това не ни интересува.

— Тъй като вече няма да му даваме…

— Погледнете, доня Лупе — каза Торкемада, като направи знак с пръсти, че всичко е наред.

Доня Лупе оцени по достойнство красноречивия му жест.

— Вижте, госпожо, тези разпуснати господинчовци са великолепни редовни клиенти, защото не обръщат внимание на лихвата и срока, но накрая плащат, и то хубаво. Трябва много да се внимава с тях. В началото си плащат дълговете, но като му отпуснат веднъж края, им става все едно. Дори и в „Гасета“ да ги опишете, те си остават такива. Та вижте маркизчето де Каса-Бохио! Притиснах го миналия месец, продадох и последната му гравюра, върху която беше изобразено родословното дърво. Впрочем по-късно, след три дни, го видях, сякаш нищо не е било, в един файтон да минава точно покрай мен и колелата ме опръскаха с уличната кал… Това нещо, калта де, не ме интересува. Казвам ви го само за да видите какви са. Смятате ли, че би се намерил след това някой, който да му даде пари назаем? Вземах му четири процента месечно, но дори и пет да бяха, както се казва, пак е нищо. Истина е, че не са досадни, и в случай че поискат отсрочка, за да бъде човек доволен, му дават бакшишче, за почерпка де, както направи момчето на Пес с мен… но това за бакшиша не е важно, понякога неочаквано те ритват, и то майсторски, така е, вярвайте ми. Та може пак да почука на вратата ми, макар че трябва да го пратя по дяволите.

Като каза това, Торкемада извади мазната си кесия. Смяташе се вътрешен човек в семейството и можеше да изпуши една цигара. Предложи и на Максимилиано, но доня Лупе веднага отговори заради него презрително:

— Той не пуши.

Предварителната подготовка за пушенето се удължи, защото Торкемада не можеше да си свие цигарата. След това запали кибритената клечка, като я драсна в панталона си.

— Смятам за сигурно — продължи той, — въпреки че още доста трябва да се обработва, момчето от магазина за конфекция Хосе Мария Валиехо. През първите дни на месеца ме преследва като ловно куче… Дал съм му вече хиляда дуро, а му прихващам само по двадесет и шест на месец. „Какво се бавиш, драги, викам му, аз имам голяма поръчка и не мога да чакам!“ Хващам половин дузина пелерини и си ги отнасям най-нахално. И не го правя… заради самите пелерини, а заради спазването на срока. Друго спасение няма, госпожо. Така трябва да се отнасям с тях, защото не ни уважават. Въобразяват си, че някои печелят пари, за да се развличат те. Спомняте ли си онези студенти, които толкова ни досаждаха? Това бяха първите пари, които вие вложихте. Онзи Сиенфуегос, онзи Ариас Ортис? Остави се, какви досадници. Ако ставаше дума за мен, нямаше да им ги искам… И как хитруваха! След като идваха в къщи да молят за отсрочка, по-късно ги намирах в кафенето да си поръчват бифтеци… и да пият ром и черешова ракия. Същото се случи и с търговеца Рубио от улица „Майор“, който имаше кожарски магазин, спомняте ли си? Един ден най-после ми донесе часовника си, бижутата на жена си, дузина кутии с кожи и маншони и същия този следобед, същото това следобедче, госпожо, го виждам на „Пуерта дел Сол“ да се качва в един файтон, за да отиде на коридата… Да, такива са… искат пари, както се казва, само за да ги пилеят. Затова всеки божи ден наблюдавам Хосе Мария Валиехо, който е добър човек, на мравката прави път. Ходя в магазина и гледам дали има купувачи, има ли движение, хвърлям едно око и към касата, осведомявам се дали момчето, което урежда покупката, ще донесе парички , наставлявам собственика, съветвам го, препоръчвам му да попритисне този, който плаща. Така е, няма друг изход… В края на краищата, който е мек, всички го лъжат. И пак не са благодарни, не, госпожо, не са благодарни за парите, които им давам. Представете си какви физиономии правят само като ме видят. Не могат да разберат, че работят с мои пари. И най-сетне, кои са те? Бедни нехранимайковци. Смятат, че като ми дават по двадесет и шест дуро на месец, кой знае какво са направили. Много им се струва, а аз им казвам, че трябва да са ми благодарни, защото времената са лоши, много лоши.