Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Свиня, плашило, изрод — кресна доня Лупе, разваляйки с яростен замах всички ония завъртулки, които момичето беше направило по главата си… В това си прекарваш времето… Не те ли е срам да ходиш със съдрани дрехи и вместо да седнеш да ги закърпиш, си гласиш гривата? Нахалница, безсрамница! А буквара? Даже не си го погледнала… Ще ти дам аз едни коси. Ще те заведа в бръснарницата да ти обръснат главата и да те направят като яйце.

Ако бяха казали, че ще й отрежат главата, момичето нямаше да почувствува по-голям ужас.

— Ето, сега пък хленч и сълзи, след като ми отрови живота с твоите неприлични прически. Приличаш на маймуна от „Ретиро“… Хубава си… да… Ама какво, и помада ли си сложила?

Доня Лупе помириса ръката си, с която безжалостно бе развалила престъпния бретон. Приближи я към носа си с такъв величествен жест, че беше жалко да не го възпроизведе някой майстор-скулптор.

— Прасе, нацапа ми ръката… Уф, каква воня! Откъде измъкна тази свинщина?

— Даде ми я господарчето Макси — отговори смирено Папитос…

Това изведнъж върна мисълта на доня Лупе към истинската причина за гнева й. Хрумна й да направи проверка в стаята на племенника си, за което Папитос й бе много благодарна, защото по този начин се слагаше незабавен край на развилнялата се буря.

— Отивай в кухнята — каза й госпожата и нямаше нужда да й го повтори, защото тя се измъкна като мишленце, дочуло шум.

Доня Лупе запали лампата в стаята на Максимилиано и започна да оглежда. „Само да намеря някое писмо! — помисли си тя. Ама къде ти! Сега си спомням, че оная вещица не знаела да пише, както ми казаха. Животно в истинския смисъл на думата“ .

Претърси тук-там, но не намери нищо, което да послужи за доказателство на ужасната новина. Отвори скрина му, като си послужи с ключовете от своя собствен скрин, но и там нямаше нищо. Касичката си беше на мястото, пълна и дори по-тежка отпреди. Снимки не видя никъде. Доня Лупе се беше увлякла в полицейското си разследване, но не бе открила още и следа от престъплението, когато влезе Максимилиано. Папитос му отвори вратата; като се отправи към стаята си, изненадан, че вижда светлина в нея, и заставайки лице срещу лице с леля си, която разравяше третото чекмедже на скрина, Максимилиано разбра, че неговата тайна е била разкрита и тръпки на смъртен хлад полазиха по цялото му тяло. Доня Лупе успя да се сдържи. Беше човек със здрав разум и голям приспособленец, искам да кажа, че не обичаше да прави нищо ненавреме, а полунощ не беше час, в който да натрие носа на своя племенник. Защото тя сигурно щеше да повиши глас, а скандалът не беше уместен. Пък и момчето можеше да получи някоя много силна мигрена, ако го разтревожат в такъв неподходящ час, а доня Лупе не искаше да го изтезава. Оглупял и ням стоеше студентът на прага на стаята си, когато леля му се обърна към него и като го изгледа многозначително, каза:

— Влез, вече си отивам. Спи спокойно, а утре ще си уредим сметките…

Тя се запъти към спалнята си, но не беше направила и десет крачки, когато гневно се извърна и заплашвайки го с ръка, изкрещя:

— Негодник такъв!… Но да мълча. Да си остане за утре… А сега да спим.

Максимилиано не можа да заспи, понеже си мислеше за сцената, която щеше да се разиграе между него и леля му. Неговото въображение преувеличаваше понякога конфликта, виждайки го тъй красиво чудовищен, както в сцена от Шекспир; друг път го виждаше съвсем нищожен. „И какво от това, госпожо лельо, какво от това — казваше той, вдигайки рамене в леглото, сякаш беше прав. — Запознах се с една жена, харесва ми и искам да се оженя за нея. Не виждам повод за толкова… Ама че сме нахални… Да не съм някаква машина?… Нямам ли свобода на волята?… Какво сте си въобразили вие за мен?“ Понякога се чувствуваше тъй уверен в правото си, че му се приискваше да стане, да изтича в спалнята на леля си, да я дръпне за крака, да я събуди и да й изтърси дръзко: „Знайте, че каквото повикало, такова се обадило. Ако семейството ми си е наумило да се държи с мен като с момченце, аз ще му докажа, че съм мъж.“ Но се вледени, като си представи отговора на леля си, който сигурно щеше да бъде този: „Какъв мъж можеш да бъдеш ти, какъв мъж?…“

Когато на следния ден, който беше неделя, доброто момче стана, доня Лупе вече се беше върнала от черква. Папитос му донесе шоколада, а той, в интерес на истината, не можа да го изпие, защото в стомаха му се беше настанила тревожна напрегнатост, непогрешим признак на всички притеснения: изпити, други опасения или стряскания. Беше мъртвешки блед и на леля му навярно й дожаля, когато го видя да влиза в будоара й като престъпник в съдебна зала. Прозорецът беше отворен и доня Лупе го затвори, за да не настине горкичкият момък, защото едно нещо е здравето, а друго — правдата. Престъпникът беше с ръце в джобовете и с шотландска шапчица на главата, с новите си ботинки и с дрехите за в къщи, тъй посърнал и убит, че трябва да си от желязо, за да не го съжалиш. Доня Лупе беше с всекидневната си пола с много и големи кръпки, великолепно зашити, със синя престилка на квадрати, с черен шарф, увиващ стройния й бюст, с черна кърпа на главата, яркочервени ръкавици, с високи плъстени обувки с връзки, плътни и меки, толкова меки, че стъпките й бяха сякаш на котка. Будоарчето беше една много чиста стая. Един скрин и гардеробът с огледало с обикновена форма бяха главните мебели. Диванът и столовете имаха плетени дамаски в пансионски стил и всичко бе направено от господарката на къщата.