Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Изглеждаш тъжна, кукличке — каза й Рубин, който често я наричаше така нежно.

Тя му отговори, че оризът не бил станал така, както би искала. Когато ядяха котлетите, Максимилиано й каза с известен даскалски педантизъм:

— Едно от нещата, на които трябва да те науча, е да се храниш с нож и вилица, а не само с вилица. Но има време за това и за много други неща.

И тези постоянни забележки й тежаха. Искаше й се да говори добре и да бъде изискана и почтена личност, но колко полезни щяха да бъдат уроците, ако учителят беше друг, не с този течащ нос, не с това бледо и мъртво лице, не с това тяло, което сякаш не беше плът, а плитка овнешки черва.

Тази антипатия на Фортуната не й пречеше да го уважава, а уважението се смесваше с едно дълбоко съжаление към несретника, кавалера на честта и на добродетелта, който стоеше морално толкова по-високо от нея. Уважението към него, признателността и онова необяснимо състрадание, защото по-висшите не се съжаляват, бяха причина тя да обуздава отвращението си. Не можеше твърде умело да се претворява и друг, по-малко заслепен от Рубин, би познал, че зад тъй хубавото междувеждие се спотайва нещо. Но той виждаше нещата през призмата на собствените си идеи и за него всичко беше тъй, както трябваше да бъде, а не както беше. Фортуната се зарадва, че обедът свърши, защото да поддържа сериозен разговор и да слуша забележки и поправки не я развличаше много. Обичаше повече шетането — да прибира съдовете и да вдига масата, нещо което предприе веднага след кафето. За да остане по-дълго време в кухнята, отколкото в гостната, попреми съдовете и започна да кълца салата, преди още да има нужда от нея. От време на време наобикаляше гостната, където Максимилиано се беше заел да учи. Не му беше лесно този ден да съсредоточи вниманието си в уроците. Беше много разсеян и всеки път когато приятелката му влизаше, цялата фармацевтична наука се изпаряваше от главата му. Въпреки това искаше Фортуната да бъде при него и дори малко се разсърди, че тя дълго се застоява в кухнята.

— Мила, не работи толкова, че ще се измориш. Донеси си ръкоделието и седни тук.

— Ако седна тук, няма да учиш, а ти трябва да учиш, за да не губиш годината — отвърна тя. — Щото, ако я загубиш, трябва отново да учиш…

Този аргумент имаше силно въздействие над духа на Рубин.

— Няма значение, че си тук. Стига да не ми говориш, аз ще уча. Като те гледам, сякаш разбирам по-добре нещата и ми се отприщва разсъдъкът. Седни тук — ти с ръкоделието си, а аз с моите книги. Когато се почувствувам много затъпял, хоп, ще погледна към теб и веднага ще се събудя.

Фортуната тихо се позасмя и излизайки за миг, донесе ръкоделието си.

— Знаеш ли? — каза Рубин, щом тя седна. — Брат ми Хуан Пабло отиде в Молина да урежда нещата около наследството на леля Мелитона. Леля Лупе му писа и той, преди да дойде в Мадрид, замина за там. Пише ни, че няма да има големи трудности.

— Наистина ли? Браво!… Слава богу.

— Така е, както ти казвам. Още не мога да кажа какво се пада на всекиго от нас. Но те уверявам, че се радвам заради теб, само заради теб. После ще се оплакваш от провидението. Защото, колкото по-осигурен материално е животът, толкова по-сигурно се запазва честта. Половината от позора, който съществува в живота, е само от бедност, мила, от бедност. Повярвай, че бог е дошъл да ни види и ако сега не се държим добре, заслужаваме наказание.

Фортуната би си казала: „Виж ти какъв моралист ми се падна!“, но нямаше представа за тази дума и си каза: „До гуша ми е дошло от мисионера “, като употреби думата мисионер с двойно значение, а именно: като проповедник и като агент на онова, което Рубин наричаше своя мисия .

Максимилиано сподели намеренията си за женитба с Олмедо, като го помоли да пази тайната, не биваше да се разчуе преждевременно, за да се избягнат глупавите клюки. Великият празноглавец помисли, че приятелят му е луд и в дъното на душата си го съжаляваше, макар че се възхищаваше от смелостта на Рубин да направи най-голямото и скандално безразсъдство, което човек можеше да си представи. Да се ожени за една… Това беше върхът, идеалният случай на добър завършек и подобна постъпка беше ужасна смесица от безчестие и възвишено себеотрицание, някаква смелост и в същото време унижение, което в неговите очи издигна добрия Рубин от дъното на вулгарността. Защото Рубин може да беше глупак, но не беше прост глупак: беше един от тия глупаци, които докосват възвишеното с върха на пръстите си. Наистина не успяват да го хванат, но поне го докосват. Олмедо, докато преценяваше безкрайната сериозност на намерението на приятеля си, не можа да не признае, че на него, Олмедо, поквареника по занаят, никога не му беше минавала през главата глупост от такава величина.