Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Ти си едно малко бижу — казваше с гордост любовникът й. — А колкото до фризьорките, те всички са големи своднички и в която къща да влязат, там не може да има мир.

По-нататък ще си вземат някоя прислужница, защото също не беше уместно тя да се бъхти с работа. Сигурно ще бъдат с добро положение и може някой ден да им дойдат гости. Прислугата е необходима, а сигурно ще дойде ден, когато няма да могат да минат и без бавачка. Като чу това, Фортуната едва не прихна да се смее, но се сдържа, като си позволи само да си помисли: „За какво му са бавачки на този нещастник!“

Младежът веднага подхвана темата за женитбата и каза такива неща, че Фортуната не можа да не подчини духа си на това душевно великодушие и благородство.

— Твоето държане ще реши съдбата ти — увери я той, — и тъй като то ще бъде добро, защото душата ти притежава всички предпоставки за доброто, ние сме към края на пътя. Аз слагам на главата ти венеца на порядъчната жена; ще го пазиш да не пада и ще го носиш достойно. Миналото си е минало, а разкаянието не оставя и следа от безчестие, ама никаква. Какво ще кажат хората, това нас да не ни интересува. Какво са хората? Помисли и ще видиш, че са нищо, ако няма съвест.

Очите на Фортуната се насълзиха, защото беше много чувствителна и винаги, когато й говореха тържествено и с благородство, тя се разчувствуваше, макар че не разбираше някои думи. Тогава реши, че е въпрос на съвест да направи една забележка на приятеля си.

— Мисли добре какво вършиш — му каза тя — и да не изложиш заради мен твоето…

Искаше да каже достойнство, но не намери думата, тъй като през живота си беше употребявала малко думи от този род. Ала се изхитри и изрази недодялано мисълта си, като каза:

— Помисли си, щото ония, които ме познават, ще ти викат „съпругът на Фортуната“ вместо с истинското ти име. Благодаря ти много за всичко, което правиш за мене; но понеже те уважавам, не искам да те видя с…

Искаше да каже с клеймо на челото, но не познаваше думата, пък и да я познаваше, нямаше да може правилно да я изговори. „Не искам да те вземат на подбив зарад мен“, каза тя и запази много непринуден вид, очаквайки, че го е убедила. Но Максимилиано, чувствувайки се силен с идеята си и със съвестта си като в непревземаема крепост с двойни стени, избухна в смях. Подобни аргументи звучаха за него така, както би звучала за владетелите на Гибралтар заплахата от враг, въоръжен с тръстика. Той не обръщаше никакво внимание на глупостите на простолюдието!… Когато съвестта му кажеше: „Виж, сине, това е пътят към доброто, върви по него“, целият човешки род можеше да дойде да го спира, можеха да го заплашат и с оръжие, все едно. Защото той ще покаже такъв характер, за който хората не знаеха още нищо, стоманен характер. А всичко онова, което се говореше за неговата плахост, бяха празни приказки.

— Важното е да си добра, почтена и вярна, останалото е моя работа, остави на мен това, остави го на мен.

Малко след това Фортуната обядваше, а Максимилиано учеше, като от време на време си разменяха по някоя дума. През целия следобед в душата на младата жена преобладаваха оптимистични настроения, защото той се изпусна да й каже нещо и за наследството си, за земи и ипотеки в Молина де Арагон, като твърдеше, че неговите „лозя можели да му родят и повече“ . Вечерта си поръчаха кафе и момчето от „Ла Пас“ го донесе. Олмедо и Фелисиана дойдоха на приказки. Бяха сърдити и едва си говореха, сигурен признак за семеен раздор. И ако и най-задружните семейства се пропукват, когато домакинството, къщата, семейното огнище, семейството или каквото е там, не върви, както трябва, то тяхното не можеше да преживява аномалиите на един бюджет, чието постоянно състояние бе дефицитът. Фелисиана беше вече заложила най-хубавичките си дрехи, а Олмедо окончателно беше загубил кредиторите си. По липса на кредит се затриват републики, както и монархии. И добрият Олмедо вече не си правеше илюзии относно близката катастрофа. Приятелите му, които го познаваха добре, откриваха вече у него по-малко кураж да играе ролята на вятърничав и често през маската му прозираше добрият му нрав. Разказаха на Максимилиано, че били изненадали Олмедо да учи тайно в Ретиро. Когато приятелите му го видели, той скрил книгите в листака, защото му било неприятно да открият тая негова слабост. Той отдаваше голямо значение на последиците от човешките постъпки и смяташе за позор внезапно да зареже рубашката и отличителните белези на покварения. Какво щяха да кажат хората, приятелите, сополанковците, по-млади от него, за които той беше модел? Изпадаше в положението на един от тия хлапаци, които, за да си придадат мъжествен вид, запалват много силна пура, започват да пушат и им се завива свят, но те се мъчат да овладеят гаденето, за да не им кажат, че са се опили. Олмедо не можеше да понася повече жестоката досада, повдигането и световъртежа, който усещаше; но си оставаше с пура в уста, правейки се, че дърпа от нея, без да всмуква нещо.