Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Тук Папитос не разбра нито дума от туй, което господарят й казваше… Това беше нов език, както бяха нови изражението му и сериозната физиономия, която той направи. Не, не правеше същата физиономия, когато разказваше приказки.

— Защото ти ще видиш — продължи Рубин, говорейки от цялата си душа — любовта е законът на законите; любовта управлява света. Ако аз открия жената, която ми харесва, това е половината, ако не и целият ми живот. Една жена, която да ме преобрази, като ме вдъхновява за благородни деяния и ми придава качества, които преди съм нямал, защо да не се оженя за нея? Хайде де, да кажат защо; да ми обяснят, макар и наполовина… Защото ти недей ми излиза с глупави доводи; недей да се присъединяваш към тези предубеждения, заради които…

Като стигна дотук, ораторът малко се забърка, не, разбира се, защото се страхуваше от диалектиката на своя противник. Папитос, след като се учуди много на тържествеността, с която господарят говореше, и на неразбираемите неща, които й казваше, започна да се отегчава. Максимилиано продължи да излива сърцето си, че друг такъв случай за излияние нямаше вече да му се представи. Накрая момичето простря лявата си ръка върху масата и тъй като беше много изтощено от шетането през деня и от боя, направи от ръката си възглавница и склони глава върху нея. В този момент Максимилиано захласнат от собственото си красноречие, си позволи да каже:

„Единственото, което ми обясняват, е дали е било или не това или онова. Отговарям, че е лъжа, голяма лъжа. Ако има в нейния живот позорни дни и не бих казал толкова позорни, колкото бурни дни, несретни дни, то е било от нужда и нищета, а не от порок… Мъжете, господарите, тая Каинова раса, корумпирана и жалка, те са виновни… Казвам го и го повтарям. Отговорността, че толкова жени се погубват, пада върху мъжа. Ако се накажат съблазнителите и контетата… обществото…“

Папитос спеше като ангелче, опряла буза на опънатата си ръка, държейки в нея чорапа, през чиито дупки се подаваха пръстите й. Спеше в невъзмутим покой, със сериозно лице, сякаш несъзнателно одобряваше ругатните, които той насочваше към прелъстителите, и приемаше урока, за когато му дойде времето. Разгорещен от собствените си думи, Максимилиано изпадна в нездрава възбуда. Не можеше да стои кротко, нито да мълчи. Стана и тръгна по коридорите, като сам тихо си говореше и ръкомахаше. Коридорът беше тъмен; но той познаваше тук тъй добре всички кътчета, че вървеше, без да се колебае и без да се блъска. Влезе в гостната, която също беше тъмна; проникна в будоара на леля си, където беше тъмно като в рог и там многословието му се удвои, а силата на декламациите му граничеше с безумие. Подсилваше изреченията с надути жестове, хрумваха му фрази с възхитителен и неоспорим ефект, фрази, способни да тръшнат по гръб всеки член от семейството, ако ги чуе. Колко жалко, че я нямаше тук леля му! Сякаш я виждаше, той й тръсва тези дръзки слова:

„И да разберете веднъж завинаги, аз няма да отстъпя, нито пък мога да отстъпя, защото следвам порива на моята съвест, а пред съвестта не важат никакви глупости, нито тия купища, да, госпожо, купища от стари предубеждения, които вие ми излагате. Аз се женя, женя се, женя се, защото съм господар на постъпките си, защото съм пълнолетен, защото ми го диктува моята съвест, защото бог тъй ми повелява; и ако вие го одобрите, тя и аз ще разтворим влюбените си обятия и вие ще бъдете наша майка, наша съветничка, наша наставничка…“

Да, той наистина съжаляваше, че пред него в мушаменото кресло не беше самата вдовица на Хауреги от плът и кръв, защото на вярно в този миг би й казал същото, което говореше пред нейния въображаем и предполагаем образ. След това пак излезе в коридора, където продължи скучната си реч, разхождайки се от единия край до другия, ръкомахайки в тъмнината. Самотата, нощната тишина и тъмнината улесняват плахите хора в смешната им роля на дръзки и решителни, които нямат друга публика освен себе си, и се насърчават с лекия си успех. Максимилиано говореше тихо; неговите енергични ръкомахания не отговаряха на ниския диапазон на думите му, чиято задъхана пламенност ги превръщаше сякаш в есе.

Когато доня Лупе почука на вратата, племенникът й й отвори и тя се смая, че той още е на крак.

— Я колко сме бодри! — каза госпожата с известна подигравка, от което младежът трепна, като освободи тутакси духа си от всякаква мисъл за независимост, както се освобождава фенерът от тъмнината, когато вътре в него се появи пламъкът на газта. Доня Лупе каза само: