Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Това „нито пък можеш“ дразнеше толкова много младежа и му се струваше толкова унизително, че за малко не опроверга леля си. Но не стигна дотам, защото доня Лупе трябваше да се заеме с по-сериозни неща, отколкото да проверява дали племенникът й може, или не може. Тоя ден го спаси Папитос, която привлече към себе си цялото внимание на господарката на къщата. Защото тая глезла си имаше добри и лоши дни. Понякога вършеше всичко толкова добре и с такова усърдие и тъй спретнато, че доня Лупе й казваше, че е истинска перла. Но друг път не можеше да я понася. Този ден започна като добър и завърши като най-лош. Сутринта се беше отчела отлично; но бе развързала език и отпуснала ръце, като се плезеше и подскачаше, щом госпожата отместеше поглед от нея. Подобна треска предвещаваше скорошни безредици. Наистина следобед строши капака на един супник и оттам нататък всичко бе истинско бедствие. Когато тя се разсърдеше, човек би помислил, че нарочно върши всичко наопаки. Нареждаха й едно, а тя вършеше друго. Грешките, които направи за един час, нямаха брой. Добре казваше доня Лупе, че дяволи са се вселили в тялото й и че е лоша, ама наистина лоша, шмекерка, много невъзпитана и цяла напаст в истинския смисъл на думата . Колкото повече й дърпаха косите, толкова по-лоша ставаше. Наля толкова много вода в гърнето със зеленчука, че той плувна. Нахутът изгоря и когато започнаха да го ядат, горчеше, та не се траеше. Нямаше човек, който би вкусил супа с толкова сол, колкото й сложи тая проклетница. Пък и беше нахална, защото вместо да признае, че е схваната, казваше, че госпожата била виновна и че тя, въшлата й с въшла, нямало да остане и един ден повече тук, защото знаете ли… дето и да е, ще се отнасят по-добре с нея . Доня Лупе спореше с нея грубо, като жестоко я щипеше вместо доводи и добавяше, че е упълномощена от майка й да я разкъса на парчета, ако трябва. На което Папитос отговаряше със святкащи очи:

— Ах, мила, не ме разкъсвайте чак толкова!

Обикновено това беше върховият момент в спора, който завършваше с това, че госпожата силно зашлевяваше слугинята си, а тя избухваше в плач… Нелепостите продължаваха и тя слагаше чиниите на масата, без да взема под внимание, че те не са от желязо. Доня Лупе я заплашваше, че ще я изпрати в женския затвор или ще извика стражари, ще я маринова, ще я сложи в саламура и полека-лека зверчето почваше да омеква, докато стане като памук.

Максимилиано, доволен, че леля му не се занимава с него в тая голяма бъркотия, застана на нейна страна срещу Папитос. Да, да, беше много лоша, много безочлива и трябваше изкъсо да се държи. Насъскваше гнева на доня Лупе, за да не се обърне тя срещу него за промяната в навиците му и за онова, което върши извън къщи.

Същата вечер доня Лупе отиде у Каня и остана там след вечеря. Максимилиано се върна в единадесет часа. Оставил беше Фортуната в леглото полузаспала и си тръгна, решен да се противопостави на язвителните шеги на леля си и да се обясни с нея. Защото след случая с наследството вече не се съмняваше, че провидението го облагодетелствува, като му проправя път. Той никога не е бил много религиозен, но тая нощ му се струваше, че ще бъде неуважение и неблагодарност, ако не посвети на бога поне една дума, ако не цяла молитва. Беше като безумен. По пътя гледаше звездите и ги намираше по-красиви от всякога, много любопитни и бъбриви. На Фортуната — без да споменава за наследството от уважение към покойната — каза нещо за имотите си в Молина де Арагон и че ипотекираните пари са най-хубавото нещо на света. Понякога неговото въображение увеличаваше сумата от наследството, добавяйки й още нули, „защото тия хора от село не харчат нито едно куарто 251 251 Дребна испанска монета. — Б.пр. , а само трупат ли, трупат“…

Уличните фенери му приличаха на звезди; минувачите бяха великолепни хора, движени от най-добри желания и от най-благородни чувства. Прибра се в къщи, решен да се изповяда пред леля си.

„Ще посмея ли? — мислеше си той. — Ако можех да го сторя… И какво лошо има в това? И най-сетне, какво може да ми направи леля? Нима ще ме изяде? Ако не ми разреши да се оженя, за която искам, ще й покажа кой съм. Не се познава характерът на хората, докато не дойде удобен случай да го проявят.“

Въпреки тази военна готовност, когато Папитос му каза, че госпожата не се е върнала още, голяма тежест се смъкна от гърба му, защото наистина разкриването на тайната и врявата, която щеше да я последва, можеха да обезсърчат и най-смелия. Не го плашеше това, че ще бъде победен, защото неговата любов и неговата мисия щяха да му дадат навярно кураж; но трябваше да се действува с такт и дипломация, да обмисля добре какво да казва, за да не обиди леля си, и ако беше възможно, да я привлече на своя страна в това огромно дело.