Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Но онова, което придаваше величествен вид на будоара, беше портретът на покойния съпруг на доня Лупе, закачен на почетно място — един изпортен портрет с маслени бои, на дон Педро Мануел де Хауреги, по прякор Пуйкаджията , в униформа на командир от националното опълчение, с шлем в едната ръка, а в другата с жезъла на властта. По-безвкусна картина човек не можеше да си представи. Авторът сигурно е бил специалист по проекти за обори за млечни крави и магарици. Независимо от това доня Лупе твърдеше, че портретът на Хауреги е шедьовър и обръщаше внимание на всички, които го съзерцаваха, върху две отличителни неща от тая картина, а именно: където и да застане зрителят, очите от портрета гледали този, който го гледа, и че верижката на часовника, полумесецът 256 256 Офицерски отличителен знак във вид на метална пластина с форма на полумесец, окачваща се на врата. — Б.пр. , копчетата, пластината на шлема, предпазваща челюстта, с една дума, цялата металическа част била нарисувана по най-изключителен и майсторски начин.

Снимките, които правеха почетен караул на платното, бяха много, но окачени с толкова малко чувство за симетрия, че човек би ги взел за одушевени същества, които се движат произволно по стената.

— Много добре, сеньор дон Максимилиано, много добре — каза доня Лупе, като гледаше много сурово племенника си. — Седни, че ще има да си говорим…

Максимилиано не седна, но доня Лупе се отпусна в средата на канапето, точно под портрета, сякаш искаше да придаде по-голяма сила на присъдата.

— Много добре, сеньор дон Максимилиано — повтори тя със саркастичен глас. Винаги, когато леля му го наставляваше, като го наричаше сеньор дон, той усещаше как над главата му надвисва градоносен облак.

— Аз да се мъча цял живот — продължи тя, — за да подредя скъпоценния си племенник, да пропъждам с нежни ласки и грижи болестите му, да му дам професия, да откъсвам залъка от устата си, да правя за него всичко, което дори майките не правят за децата си, и накрая… Добра отплата, добра… Не ми обяснявай нищо, защото съм напълно осведомена. Зная коя е тази… прочута дама, за която искаш да се ожениш. Брей, каква добра девица си намерил… И вярваш ли, че ще допуснем такова безсрамие в семейството? Кажи ми, че всичко е хлапащина, и няма да говорим повече за това.

Максимилиано не можеше да каже такова нещо, но не можеше да изрече и друго, защото ако в дъното на душата му се надигаха вълни на упорство, те не стигаха до устните му, като вълните, които се разбиват и разпадат преди брега. Беше така слисан, че не можеше да покаже напиращата в него сила, и то само заради онова коварно нервно чувство, което го гнетеше. Разсеяно плъзна поглед по стената, сякаш търсеше опора в нея. В трудни моменти и при големи душевни вълнения погледът често се съсредоточава в нещо незначително, което обикновено няма нищо общо с дадения случай. Максимилиано се вгледа за миг в снимката на момичетата на Саманиего — Аурора и Олимпия — в бели престилки, сплели ръце, едната много сериозна, другата романтична. Защо ги гледаше? Вълнението му го заставяше да спира поглед ту тук, ту там, да улавя подробностите във всеки предмет, да се вглежда дори в главичките на гвоздеите, които придържаха портретите.

— Обясни ми, човече — добави доня Лупе, която беше жена с буен темперамент. — Детинщина ли е това?

— Не, госпожо — отговори обвиненият и това отрицание, прозвучало като потвърждение, го ободри и малко облекчи онази мъка която бе свила стомаха му на топка.

— Сигурен ли си, че не е детинщина? Чудесна представа имаш ти за света и за жените, наивнико. Аз не мога да се съглася някоя от тези проститутки да те хване и да те измами, за да ограби почтеното ти име. Човек трябва да се отнася към теб винаги като към бавноразвиващо се дете. Искам да ти напомня, че до преди пет години идвах да закопчавам панталоните ти и че се страхуваше да спиш сам в стаята си.

Това лошо мнение за личността му разгневи младежа. Чувствуваше, че смелостта го завладява, но му липсваха думи да я изрази. Къде, дявол да го вземе, бяха проклетите думи, които не идваха в подобно изпитание? Причина за това глупаво мълчание беше неговата отвратителна срамежливост. Погледът на доня Лупе сякаш го омагьосваше и въпреки че имаше да казва много неща, не успя да каже нищо. „Но какво щях да кажа? Как трябваше да започна?“ — мислеше той, впил поглед в портрета на Торкемада и съпругата му, хванати подръка.