Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

През целия този период, обхванал значителна част от деветнадесетия век, когато продължи дългото лихварско съществуване на дон Франсиско Торкемада, нито веднъж не го чуха да казва, че времената са добри. Винаги бяха лоши, много лоши. А през 68-а Торкемада имаше вече две къщи в Мадрид, след като беше започнал търговията си с дванадесет хиляди реала, наследени от жена му през 51-ва. За десетина години той беше умножил стократно оскъдните някога капитали на доня Лупе, тъй като тя беше единствената личност, която му сътрудничеше в тъмните дела. Вземаше и незначителна комисионна и към нейните работи се отнасяше с такова внимание, както към своите, заради приятелството си с покойния Хауреги.

— И след всичко речено-сторено си тръгвам — каза той, като стана и намести пелерината, свлякла се от лявото му рамо.

— Толкова бързо?

— Госпожо, не съм ходил на литургия. Нали ви казах преди малко, че точно се обличах, за да отида, когато дойде Хоакинито да ми донесе добрата вест .

— Да, наистина е добра — възкликна доня Лупе и притисна към гърдите си ръката, в която стискаше банкнотите, така смачкани, че хартията не се виждаше от пръстите й.

— Остани си с бога — каза Торкемада на Максимилиано, който му отговори само с нещо като ръмжене.

Лихварят излезе в преддверието, придружен от доня Лупе. Максимилиано ги чу да си шушукат до вратата. След това ботушите на бившия алебардист заскърцаха надолу по стълбите и доня Лупе влезе в салона. Радостта от получаването на тези пари, които тя смяташе за загубени, беше толкова голяма, че тъмните й очи блестяха като разпалени въглени, а на устата й беше изписана усмивка. Още щом я видя, Максимилиано разбра, че гневът й се е стопил. Само паричките, както казваше Торкемада, можеха да я разнежат. Като се приближи до виновника, който не беше мръднал от канапето, тя сложи ръка на рамото му, стискайки здраво в другата си ръка банкнотите, и каза:

— Не, не се вълнувай, не го вземай толкова навътре. Казвам ти тези неща за твое добро…

— Аз наистина — отвърна бодро Максимилиано, което изненада по-скоро него, отколкото доня Лупе — не се вълнувам… Аз съм спокоен, защото моята съвест…

Тук отново се обърка. Доня Лупе не му даде време да се съвземе, защото отиде в спалнята си и затвори стъклената врата. От салона Максимилиано чу познатия шум. Тя прибираше парите.

След това отвори вратата и без да излиза от спалнята, продължи да разговаря с племенника си:

— Вече чу какво ти казах. Днес няма да излизаш навън… И от утре започваш да пиеш рибено масло, защото всичко това, което ти се случва, е от слабоумие… След това ще продължиш с фосфати, още веднъж с фосфати. Не трябва да ги прекъсваш.

Максимилиано подигравателно се усмихна, тъй като леля му не беше пред него. Гледаше към портрета на чичо си, господин Хауреги, който, разбира се, също го гледаше. Успя само да забележи, че достойният съпруг на леля му беше ужасен. Не можеше да проумее как доня Лупе не умираше от страх, когато оставаше през нощта сама в компанията на това плашило.

— Значи, разбрахме се — каза тя от вратата, загръщайки се с черното мериносово манто, тъй като се готвеше да излиза. — Можеш да си свалиш ботушите. Вече си затворник. — Младежът влезе в стаята си, без да каже нито дума, и доня Лупе си помисли колко е покорен. Суровият й характер, на който момчето се подчиняваше с дълбоко благоговение, щеше да се окаже бързо и отлично лекарство за хаоса в тази глава. Добре го беше казала: „Щом му викна няколко пъти, той става истински заек. Ще им отворя работа на тези вълчици, дето искат да ми го оплетат.“

— Папитос! — извика госпожата и веднага се чу как момичето изтопурка в коридора като кон.

В едната си ръка държеше картоф, а в другата — ножче.

— Слушай — й каза господарката с кротък глас, — внимавай какво върши господин Макси, докато аз съм навън. Гледай дали например пише писмо и въобще какво прави.

Хитрушата каза, че разбира, и подскачайки, се върна в кухнята.

„Да видим — каза госпожата на себе си — да не съм забравила нещо? Аха! Портмонето. Какво трябва да купя?… Фиде, захар… и нищо повече. Ах, рибеното масло, виж, това няма да му се размине. Този път ще го гълта със супени лъжици. И няма да има сребърна паричка за всяка лъжичка. Вече е мъж, искам да кажа, че вече не е дете.“

Нека читателят сам си представи каква беше изненадата на доня Лупе де лос Павос , когато видя племенника си да влиза в хола не по домашни пантофи и с домашни дрехи, а готов за излизане — с пелерината си с червена подплата, синьото сако и шапката с цвят на кафе. Беше толкова смаяна и разгневена от непослушанието на момчето, че едва успя недоволно да измърмори: „Но… но…“