Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Измамник!

Максимилиано не се разтревожи дори когато доня Лупе произнесе за четвърти или пети път същата дума. И тази дума сякаш отприщи гнева й, защото след нея като порой рукнаха жалбите от сутрешната постъпка на момчето.

— Не искам сега да говоря за причината — добави тя, — за тази девойка, за която си се лепнал… и която без съмнение е за почнала лошо да ти влияе. Връщам се към поведението ти от тази сутрин. Да не би да смяташ леля си за отрепка?

Момчето седна на стола до леглото и зачака схватката, без да гледа към своя съдия. Между зъбите си държеше клечка, която с нервна припряност местеше ту на едната, ту на другата страна. Големият страх, който му вдъхваше лелята, беше преминал. Както някои страхливци стават храбри след първия изстрел, така и Максимилиано, веднъж доблестно избухнал тази сутрин, усещаше волята си освободена от наложената му от скромността юзда. Срамежливостта му беше само израз на нервност, в която немалка част заемаха навиците му на внушено подчинение и малодушие. Тъй като не притежаваше силен дух, тези навици и нервното му предразположение образуваха обвивката на оформения му характер, но енергията, насъбрана в тялото му, която дълго време се бореше да излезе, се надигна, за да разчупи кората. Свенливостта, фалшивата покорност втвърдяваха кората и тъй като вътрешната енергия не намираше опора в словото, защото обичайното подчинение и плахостта не бяха го научили да спори, времето течеше, без обвивката да се разчупи. Най-после онова, което думите не можаха да преодолеят, бе направено от една смела постъпка. Счупил черупката, Максимилиано стана по-смел и бе готов да унищожи звяра. Ако преди му се струваше, че трябва да се пребори с планина, сега всичко му изглеждаше леко като перце.

Изслуша спокойно излиянията на леля си. Колко много от нейните аргументи, толкова пламенни, но неразумни, можеха да се опровергаят. Но по дяволите, той трябваше да доказва всичко с думи, а още не умееше и затова доказваше с дела. Тук наистина беше много силен. Когато леля му си пое дъх и запъхтяна се свлече на един стол, Максимилиано проговори. Но това не бяха никакви разсъждения. Той сякаш откъсна сърцето си и го хвърли върху леглото така, както бе захвърлил разбитата касичка.

— Толкова я обичам — каза той, без да гледа леля си, като търсеше лесни думи, за да изрази чувствата си, — обичам я толкова, че в нея е целият ми живот, и нито закон, нито семейство, нито пък целият свят могат да ме откъснат… Ако сложат в едната ръка смъртта, а в другата — заповедта да престана да я обичам, и ме накарат да избирам, ще предпочета хиляди пъти да умра, да се самоубия или да ме убият… Обикнах я в момента, в който я видях, и не мога да престана да я обичам, докато съм жив. Така че безсмислено е да се противопоставяте на желанието ми, защото стоя над всичко това и ще преодолея каквото и да ми се изпречи. Виждали ли сте как ездачите от цирка на Прайс преодоляват препятствията, когато се качват на конете? Така и аз ще съборя преградата между мене и нея.

Това сравнение развълнува силно великата доня Лупе, която погледна за миг своя племенник по-скоро със съжаление, отколкото с гняв.

— Имала съм несполуки в живота си — каза тя, клатейки глава като навита кукла с пружина, — но такова нещо никога не ми се е случвало. Победи ме докрай, напълно, майсторски… Разбирам, че нямам никаква власт над тебе… искаш да се погубваш, погубвай се. Но след това няма да ми хленчиш. Отгледах те, изучих те, бях за тебе като майка. Не смяташ ли, че трябваше да ми кажеш: „Ето, лельо, случи се това и това.“

— Разбира се, че трябваше — живо отговори Максимилиано, — но се страхувах, лельо. Сега, когато всичко се изясни, това ми се струва най-лесното нещо на света. Простете ми, признавам, че зле се държах. Но езикът ми се схващаше, когато исках да кажа нещо, и целият се изпотявах. Свикнах да говоря с вас само за моето главоболие, за скъсаното ми копче, за това, дали вали, или не и за други такива дреболии. Слушайте, след като толкова съм мълчал, сега ми се струва, че ще се пръсна, ако не ви разкажа всичко. Запознах се с нея преди три месеца. Беше бедна, била е много нещастна.

— Да, да, казаха ми, че е много срамежливичка. Колко си лековерен — потвърди доня Лупе безмилостно.

— Не обръщайте внимание… мъжете са много лоши. Не сте ли съгласна с мене, че мъжете са много лоши? Кажете ми сега: не постъпвам ли добре, щом искам да вкарам в правия път една отклонила се добра душа?