Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Лельо — каза Максимилиано с висок и треперещ глас. — Не… не мога да ви се подчиня… Голям съм вече… Навърших двадесет и пет години… Аз ви уважавам, уважавайте ме и вие.

И без да дочака отговор, се обърна и бързо излезе от къщи, страхувайки се навярно, че леля му ще го хване отзад за яката.

В себе си той тълкуваше по неоспорим начин поведението си: „Аз не мога да се боря с думи, не умея да говоря, обърквам се и се вцепенявам още щом леля ми ме погледне, но ще се боря с действия. Нервите ми ме предават, но волята ми е по-силна от тях, а аз решително притежавам воля. Нека всички ме нападат, нека целият човешки род да дойде да ми иска обяснение, аз няма да споря, няма да кажа нито една дума, но каквото съм започнал, ще го довърша и който застане пред мен, независимо кой е той, ще го стъпча и ще продължа пътя си.“

Доня Лупе се спря в недоумение.

— Папитос, Папитос… Не те викам, иди си. Виждала ли си такъв нахалник? Да, това не е той. Променили са ми го, омагьосали са ми го. Мами ли ме? Трябва да го проследя и да предупредя стражарите да го заловят… А вечерта ще си оправяме сметките. Защото ти ще се върнеш, ти трябва да се върнеш, лицемерно седмаче… Папитос, или, иди, слез да купиш фиде и захар. Аз няма да излизам, не мога да изляза. Мисля, че ще ми се случи нещо. Слушай, ще минеш покрай аптеката и ще поискаш едно шишенце с рибено масло, от тези, които аз купувах. Те знаят какво. Кажи, че аз ще ида да го платя… Слушай, слушай, я не го вземай… че може да не иска да го пие!… Я донеси една пръчка. Не, не донасяй пръчка. Ще минеш покрай аптеката и ще искаш сто милиграма сангинария 258 258 Вид билка, която се използува в медицината. — Б.пр. . Ще ми се случи нещо…

Кръвното й налягане значително се бе покачило и имаше защо. Племенникът й досега не бе показал и най-малко неподчинение. Дори никога не беше притежавал собствена воля. Винаги е бил нищожество, което върши всичко, каквото му кажат , никога не й се налагало да посяга с ръка, защото само с едно свиване на веждите го е карала да слуша. Какво се е случило, та това агне да се превърне в такова лъвче? Разумът на доня Лупе не можеше да проникне в тази дълбока тайна. След гнева и вълнението я обхвана безсилие и такава физическа отпадналост, сякаш цяла сутрин убийствено се бе трудила. Бавно свали неделните труфила, които беше започнала да облича, и отново извика Папитос, за да й нареди:

— Сготви само една чеснова супа. Господинчото няма да дойде да обядва, а ако дойде, ще му кажа истината в очите.

Взе малкото столче, на което сядаше, когато шиеше, и го сложи на балкона. Болеше я кръстът и докато сядаше, охкаше. Шиеше винаги с очила. Сложи ги и започна да преглежда някакви чаршафи в панера за дрехи. Доня Лупе не се боеше да работи в неделя, защото след толкова години свободомислеща съпружеска пропаганда Хауреги беше избил от главата й религиозните предразсъдъци. После отиде на обичайното си място до стъклената врата и се зае с кърпенето. На балкона имаше две-три саксии и тя гледаше в пространството, което се откриваше между сухите им клонки. Стаята беше откъм улицата и много добре се виждаха хората, които минаваха, стига, разбира се, те да пожелаеха да минат. Но улиците „Раймундо Лулио“ и „Дон Хуан де Нустрия“, които се пресичаха тук, бяха безлюдни като в село. Единственото развлечение на доня Лупе в самотните й часове беше да гледа кой влиза в близката работилница за файтони или в печатницата отсреща и дали доня Гилермина Пачеко отива към приюта Албуркерке. Това място беше прекрасно. То й даваше повод да размишлява — с парцали в полата си, с игла в ръката, с очила, с панера за дрехи до себе си и със свитото на кълбо коте в краката си. Този ден, както никога досега, доня Лупе имаше богат материал за размисъл.

„През целия си живот съм била разпъната на кръст, затова… Той нищо не знае, как да знае, като е глупак? Слагат чинията пред него и какво знае той за мъките, докато тя стигне до масата?… Ако му бях казала, че всяко зърно нахут преди време струваше колкото перла!… А докато стигне до в къщи!… Не зная какво щеше да стане с мен без господин Торкемада, нито с Макси без мен. Хубав щеше да му се види животът, ако не бях се грижила за него повече, отколкото за братята му! Кажи ми, глупако, ако аз не бях работила като роб, за да изкарвам хляба и да изправя тази къща на крака; ако не разсъждавах така, както разсъждавам, напрягайки ежечасно всички гънки на мозъка си, и не влагах в хилядите дреболии тези дарби, които бог ми е дал, какво би станало с теб, неблагодарнико? Ох! Ако беше жив моят Хауреги!“