Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Така е, мисля, че трудно ще избие от главата си това.

— Аз ще уредя всичко… О, ако нямах сега други грижи… — каза свещеникът, като отмести салатиерата, в която не беше останало нито едно стръкче — ще видите как ще го обърна като чорапче. За тези неща съм много…

Не успя да довърши фразата си, защото от стомаха му се надигнаха толкова много газове, че думите трябваше да се отдръпнат, за да им направят път. Оригването беше толкова звучно, че доня Лупе извърна лице, въпреки че Николас закри с ръка устата си.

— … съм много сръчен — довърши той, след като вълната се беше разсеяла из трапезарията. — Ще видите, като се върне, много строго ще разговарям с него… Умея това. Струва ми се, че идва.

Чу се звънчето и доня Лупе лично отвори на племенника си. Щом влезе в столовата, по сърдитото лице на брат си Макси разбра, че той вече знае за онова … Николас не му даде възможност да се подготви, а веднага го подхвана:

— Седнете, рицарче, защото трябва да говорим. Косите ми настръхнаха от това, което чух преди малко. Добре сме се подредили. Значи…

Той отново сложи грубата си ръка на устата, думите му станаха неясни и целият се разтресе като от треска.

— Значи тук всеки си прави това, което си иска, без да държи сметка нито за божествените, нито за човешките закони, не зачита религията и честта на семейството…

Максимилиано, който се беше стъписал от строгите думи на брат си, изведнъж се съвзе и всичките сили на духа му се изявиха с мъжки порив. Това беше характерният признак на новия човек , появил се в него. Веднъж счупил леда на плахостта, от момента, в който ужасният проблем стана обществено достояние , в душата му бликна силно желание за защита. Да обсъжда, това не умееше, но да действува можеше, или поне да изрази с кратки и предвзети думи твърдото си намерение за независимост…

— О!… — извика той, като презрително отклони поглед от брат си. — Не искам да слушам проповеди. Зная много добре какво трябва да правя.

След това стана и се отправи към стаята си.

— Добре, много добре — промърмори засрамен свещеникът, като погледна доня Лупе и Папитос, която се вцепени от този поглед, търсещ сякаш съвет, — доста невъзпитаничък и избухливичък е станал. Добре, много добре, но много…

Устата му изхвърли един кубически метър газ с такава сила, че Николас трябваше да се свие, та да му позволи свободно да излезе, и макар че беше много ядосан, ръката му успя да изпълни задължението си. Външно доня Лупе също изглеждаше възмутена, но ако можехме да надникнем в душата на гордата госпожа, щяхме да установим, че наред с раздразнението, налагано й от достойнството, у нея тайно се раждаше и особено, радостно чувство от все още плахата независимост на нейния племенник. Ако действително станеше истински мъж, със силен характер… Никога не бе й харесвало това, че е така боязлив и пред най-малката трудност. Как да не се радва сега, когато открива оформянето на независим характер, какъвто притежаваше и тя? „Трябва да разбера откъде се вмъкват тези дяволи в момчето — мислеше тя с известно лукавство — и какво ли характерче ще излезе?“

— Много добре, отлично — каза свещеникът, подпирайки се на стола, за да стане. — Сега ще ти видя сметката, фокуснико. Лека нощ, лельо. Сега ще види дебелия край. Като си легнем, ще поговорим.

Николас влезе в стаята на брат си и те си легнаха. Доня Лупе застана зад вратата да подслушва. В началото чу само скърцането на желязното легло на свещеника, което беше неудобно и нестабилно, и когато неговият нещастен обитател се обръщаше, се чуваше истинска музика, която заедно с шума от стария пружинен матрак би прогонила всеки човек, но не и Николас Рубин. След това доня Лупе долови печалния, но искрен и твърд глас на Макси; Николас не му позволяваше да вземе думата, но другият упорствуваше… Жесток дуел между нравоучението и искрения език на любовта. Доня Лупе слушаше с особено внимание гласа на седмачето и щеше да се зарадва, ако чуеше нещо изумително, непоколебимо, което да надхвърли рамките на обикновеното, но не можеше да долови добре обясненията, защото гласът на Макси беше много тих и сякаш излизаше от бутилка. Затова пък виковете на свещеника се чуваха ясно. „Виж го ти как прекалява тоя — помисли доня Лупе и на лицето й се изписа презрение, — какво си позволява! Какво общо има това с неговите светци!“ Най-после престана да се чува сподавеният глас на свещеника, а се понесе ритмично свирене, което се превърна в мучене, подобно на вятър, свирещ през цепнатините на запустял замък.