Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Изтича да отвори вратата. Сърцето й биеше силно. Черната фигура премина през коридорчето и влезе в стаичката. Фортуната толкова се обърка, че не успя да го покани да седне и да остави палицата си. Когато Макси й разказваше за семейството си, воден повече от самолюбие, отколкото от искреност, й беше разказал невероятни случки за Николас, като го описваше като човек с много добродетели и качества и тя бе повярвала в това. Затова сега, като видя грубото селско лице на свещеника, лошо обръснатата брада и изобилието от червени косми, готови сякаш за коситба, малко се разочарова. Лицето му беше неприятно — матово, сурово и мазно, устата голяма и на огромно разстояние от кривия и малък нос; челото широко, но лишено от благородство, тялото силно, ръцете дълги, черни и малко запознати със сапуна. Черните дрехи на свещеника издаваха нечистоплътност и тази подробност, добре уловена от Фортуната, още веднъж я разочарова в светостта на лицето, защото нейното невежество не допускаше равенство между съмнителната чистота и добродетелта. Малко след това, като усети от бъдещия си девер някаква миризма, и то не на амбра, мнението й се затвърди.

— Май сте изплашена — каза Николас със студена свещеническа усмивка. — Не се страхувайте от мен. Не ям хора. Досещате ли се защо съм дошъл?

— Да, господине… Не… в същност предполагам. Максимилиано…

— Максимилиано е смахнат човек — твърдо каза духовникът с насмешливата сигурност на човек, уверен, че се намира пред много слаб събеседник. — Вие трябва да го знаете, както и аз… Сега го е прихванала глупостта да се жени за вас. Не, не че се сърдя. Не мислете, че ще ви се карам за това. Аз съм миролюбив човек, приятелко моя, и съм дошъл честно да уредя нещата. Целта ми е следната: да проверя дали сте разумна и дали разбирате, че една такава женитба е налудничава идея, ни повече, ни по-малко… И ако сте съгласна с това, искам, да, искам да кажа, вие самата да се откажете… Ни повече, ни по-малко…

Фортуната беше чела „Дамата с камелиите“. Спомняше си сцената, когато бащата моли дамата да му помогне да прогони от сина му тази глупава любов, която го опозорява, и почувствува известна гордост, че се намира в подобно положение. По-скоро от игра на добродетелност, отколкото от себеотрицание прие ролята, която й се предлагаше и беше толкова хубава!

Тъй като не й беше трудно да я изпълнява, защото не беше ни най-малко влюбена, отговори с нежен и сериозен глас:

— Готова съм да направя всичко, което ми заповядате.

— Добре, много добре, отлично — каза Николас с гордост, защото смяташе това за победа на авторитетната си личност. — Така ми харесват хората. А ако ви заповядам повече никога да не видите брат ми, да се скриете тази нощ и когато той дойде утре, да не ви намери?

Като чу това, Фортуната се поколеба.

— Ще го направя, господине — отговори тя най-после, като се стараеше да убеди свещеника в известни затруднения. — Но къде да отида аз, та той да не ме намери? И в най-отдалеченото кътче на земята ще отиде да ме търси. Та вие не познавате безразсъдните му чувства към… тази слугиня…

— О, зная, зная. Твърде големи са. Значи вие смятате, че нищо няма да постигнем, ако внезапно го зарежете? Такива ми ти работи…

— Нищо, господине, ама нищо — заяви тя, отегчена вече от ролята на дамата с камелиите , защото ако женитбата и с Максимилиано беше не чак толкова приятно разрешение, развратният живот я ужасяваше до такава степен, че всичко друго й изглеждаше приемливо, само да не се връща към него.

— Добре, превъзходно — потвърди Николас, давайки си вид на човек, който много размишлява, и то с математическа точност. — Вашето добро разположение е изходната ни точка. Такива ми ти работи. Отговорете ми сега: Ако скъсате с моя брат, има ли кой да ви подслони?

— Не, господине.

— Нямате ли семейство?

— Не, господине.

— Значи вие сте готова… В такъв случай… — каза той, като кръстоса ръцете си и се облегна назад — в такъв случай няма никакво средство, освен… освен да се отдадете на свободен живот… на свободната любов… на… Вече ме разбирате.

— Да, господине, вече ви разбирам… Нямам много пътища — заяви смирено момичето.

— Ужасна отговорност поемам! — извика свещеникът и като клатеше глава и гледаше в земята, повтори това няколко пъти, сякаш проповядваше от амвона.

В този миг в него нахлуха идеи, по-различни от тези, заради които беше дошъл. Имаше намерение да скъса връзката, ако приятелката на неговия брат се окажеше злонамерена, но като я видя примирена с тъжната си съдба, обхвана го желание за опрощение, пък и беше добър случай да покаже способностите си на духовен спасител. „Ето случай да блесна — помисли той. — Ако спечеля тази победа, тя ще бъде най-великата и най-християнската, с която може да се похвали един свещеник. Защото, представете си, че успея да направя от тази блудница образцова госпожа и истинска католичка… представете си…“ Като помисли това, у Николас се роди намерението да говори с колегите си. Приемаше сериозно ролята си на ловец на хора и наистина никога не беше му се случвала по-голяма риба от тази. Ако я извадеше от водите на покварата, каква победа, господа, какъв улов! В други, не чак толкова важни случаи, в които той се бе намесил с апостолски хитрости, беше постигнал блестящи успехи, направили го предмет на завист сред духовенството в Толедо. Да, свещеничето Рубин беше заздравил два брака, които бяха разтрогнати, беше спасил от проституция едно красиво момиче, задължил беше да се оженят трима съблазнители и всичко това със силата на неговата убедителна диалектика… „Предопределен съм да върша тези неща“ — беше последното, което помисли той, изпълнен със суетност и радост, като храбър вожд, който наблюдава голяма битка. Потърка ръцете си, мърморейки: „Добре, такива ми ти работи.“ Това беше инстинктът на работника, който си плюе на ръцете, преди да хване кирката.