Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Тоя вече хърка — каза доня Лупе и тръгна към стаята си. — Каква ли нощ ще прекара бедничкият Макси!

На другата сутрин около девет часа Николас нареди на Папитос да му донесе шоколада. Излезе от стаята си с не много чисто лице, някои части сякаш не бяха виждали вода още от кръщаването му.

— А шоколадът? — попита той в столовата, потърквайки ръцете си, като че ли искаше да изкара огън от тях.

— Веднага.

Шоколадът трябваше да бъде с канела приготвен, разбира се, както трябва от две унции мляко. На всяка цена трябваше да се поднесе с козуначена кифла, с няколко вида бисквити и подсладена вода. И въпреки всичко Николас казваше, че пие шоколада само за да може да изпуши след това една цигара.

— И докъде стигнахте снощи? — попита доня Лупе, стоварвайки пред него цялото това количество.

— Доникъде, щом няма кой да слуша — отговори свещеникът и потопи първата бисквита в гъстата течност. — Същото, което и вие казвахте: не е възможно да му го избиеш от главата. Има само две положения: или да го убием, или да го оставим; и тъй като няма да го убием… Накрая се споразумяхме аз да видя днес тази… луда коза.

— Това не е лошо.

— И от мнението, което си съставя, ще решим какво да правим.

— Заедно ли ще идете?

— Не, аз сам, искам сам да отида. Освен това той днес има мигрена.

— Мигрена ли? Бедничкият!

Доня Лупе изтича да види Максимилиано, който след като бе станал да се облича, трябваше отново да си легне. Без съмнение страшният пристъп бе предизвикан от вълненията през тези дни, от дългия спор с Николас и най-вече от непоносимото хъркане на брат му. Още в полунощ Максимилиано усети особен спазъм в главата, придружен от предчувствието за нещо лошо. Безсилието се замени от неосъщественото желание за сън и от силно пробождане в лявото око, което се успокояваше само с масаж под веждата. Клетникът се обръщаше в леглото и напразно търсеше поза, която да облекчи болката. След това пробождането се превърна в силна болка, която обхвана като железен обръч целия череп. Появи се и общо разстройство: тревога, повдигане, желание да стане, последвани от още по-големи копнежи за спокойствие. Това беше невъзможно и накрая го обзе епилептичната възбуда, проклетият сърбеж по тялото. Когато се опита да стане, главата му сякаш се разчупи на парчета, както се разпадна касичката под ударите на чука. Усети, че леля му влиза. Доня Лупе познаваше толкова добре болестта, че бе достатъчно само да погледне, за да разбере до кой стадий бе стигнала.

— Усещаш ли вече гвоздея? — попита тя тихо. — Ще ти сложа арника.

Гвоздеят, като желязна гореща пръчка, промушена от лявото око към темето, се беше появил. После това изтезание, малко позатихнало, преминаваше към дясното око. Доня Лупе, грижовна както винаги, му постави арника, оправи леглото, затвори добре прозорците и отиде да приготви чай, защото трябваше да пие нещо. Болният й каза, ако го търси Олмедо, за да отидат заедно на лекции, да влезе, за да му поръча нещо. Когато Олмедо дойде, Максимилиано го помоли да подготви Фортуната за посещението на свещеника.

— Слушай, предупреди я много да внимава какво казва: да говори без страх и искрено, това е достатъчно. Кажи й, че съм зле и до утре няма да се видим.

Съобщението, предадено точно от Олмедо за предстоящото посещение на свещеника, силно развълнува Фортуната. Отначало тя го взе за голяма чест, след това за компромис, защото идването на такава голяма личност означаваше, че нещата вървят сериозно. Не се смяташе за достатъчно изтънчена, за да приема толкова авторитетни хора. „Свещеник!… Какъв срам ме очаква! Сигурно ще ме пита за неща, които се казват само на изповед… А как ли да се облека? Дали с всекидневните си дрешки или с празничните? Може би е по-добре да бъда облечена бедно, за да не мисли… Не, не трябва така. Ще се облека прилично и скромно!“ Като привърши най-належащите всекидневни задължения, тя се среса много скромно, облече черната си дреха, новите ботуши, сложи си тъмната вълнена кърпа, закопчана с бяла металическа игла във формата на чучулига, и като се погледна в огледалото, одобри съвършеното си лице на почтена жена. Още преди да започне да се облича, беше хапнала набързо, с неохота. Не й бяха по вкуса толкова сериозни посещения, а и не знаеше какво да говори. Само от мисълта, че можеше да отговори грубо или погрешно на онова, което щяха да я питат, губеше апетит. И наистина кому бяха нужни тези посещения на свещеници. Но не успя да мисли над това, защото неочаквано се чу звън. Беше около един и половина…