Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Същия ден вечерта, когато беше разгледан въпросът за наследството, Николас узна какво се е случило и не прие събитието така спокойно, както Хуан Пабло. Отначало се възмути силно. Прие израз на отчаяние и замисленост, правейки се на мъжествен човек, който не се плаши от трудностите и има желание и смелост да застане срещу тях. Няколко месеца преди описаните събития отношенията между доня Лупе и Николас бяха студени, но в навечерието им те станаха много сърдечни, и то не защото лелята и племенникът се разбираха, а по някакво съвпадение на паричните им интереси, което смекчаваше голямото различие в характерите им. Доня Лупе никога не беше симпатизирала на Николас; първо, свещеническото расо я отвращаваше, второ, този племенник не се оставяше да бъде обичан. Не притежаваше очарованието на Хуан Пабло, нито пък скромността на малкия. Лицето му не беше приятно, цялото беше обрасло в косми, както отбелязах по-рано. Затова доня Лупе казваше, че ако първородният беше събрал всички таланти на семейството, то Николас бе присвоил космите. Ако днес се обръснеше, на другия ден лицето му беше вече черно. Дори току-що обръснати, бузите му бяха с цвят на черна дъска. Космите растяха по ръцете му като трева на плодородно пасбище и от ушите и ноздрите му стърчаха гъсти кичури. Човек можеше да помисли, че това бяха мислите, които, изморени от тъмнината на мозъка, се показваха като през балкони от носа и ушите, за да видят какво става по света.

Доня Лупе се отегчаваше от неговите проповеднически претенции и от грубостта му, смесена със свещеническо високомерие. Отношенията между тях бяха съвсем формални, докато на Николас по време на едно пътуване до Мадрид му хрумна мисълта да връчи на леля си своите спестявания, за да ги прибере, и така между двамата се установи обикновената условна симпатия, от която трябваше да се роди приятелството. Бяха като две държави, разделени от съществени расови различия и противоречия в нравите, а след това обединени от търговска спогодба. Между Хуан Пабло и доня Лупе се случи обратното. Някога тя много го обичаше и ценеше големия му чар, но нейната привързаност започна да отслабва. Не можеше да му прости прахосничеството и неуважението към парите, които той харчеше безразборно. Нито веднъж не беше й дал каквато и да е сума, за да я вложи в рента. Винаги беше без пукната пара и ако можеше да измъкне от леля си пари с хитрост, достойна за най-добрия финансист, правеше го, а от това на вдовицата й кипваше кръвта. Ето защо се разбираше с най-антипатичния от племенниците си вместо с най-симпатичния.

Щом узна ужасната новина, Николас се впусна в дълга и досадна проповед, която прекъсна само когато Папитос донесе салатата. Николас Рубин не можеше да заспи, ако точно в единадесет часа не му сервираха зеленчукова салата или широколистна цикория (според сезона), добре гарнирана, добре разбъркана, непременно със счукано чесънче и когато има — вкусна целина, майсторски приготвена. Щастливият свещеник се беше нахранил много добре, обстоятелство, което не би трябвало да се отбелязва, тъй като се случваше всеки ден. Но стомахът му беше истинска мелница и на всеки три часа трябваше да се пълни отново.

— Това е слабост — казваше той със сериозно, а понякога и с тъжно изражение на лицето, — не можете да си представите какви усилия полагам, за да я премахна. Лекарят ми препоръчва да се храня често и по малко.

Нахвърли се върху зеленчука, навел лицето си като животно над пълната с трева ясла.

— Ще ви кажа, лельо — брътвеше той, доколкото дъвченето му позволяваше, — аз не ям много, макар че така ви се струва.

— Можеш и повече да ядеш! Яж, сине, защото яденето не е голям грях.

— Ще ви кажа, лельо…

Не успя нищо да й каже, защото сочните стебла на цикорията поглъщаха цялото му внимание. Дебелите му устни блестяха от мазнината, която се стичаше по ъглите на устните му като поточета, които биха стигнали до шията, ако лошо обръснатата му брада не ги спираше. Носеше черна вълнена шапка с пискюлче, което падаше отпред, когато навеждаше глава, и се връщаше обратно, когато я отмяташе. Доня Лупе не можеше да го превъзпита, само се отвращаваше от маниера му на ядене и смяташе, че е необходимо да познава по-малко теологията, а повече изкуството на добрите обноски. Понеже бяха само двамата, тя се шегуваше с навика му да яде малко и често; той обаче побърза да смени темата, като се върна на въпроса на Макси.

— Много сериозно нещо, лельо, наистина много сериозно.