Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Нямаше време за губене. Чуваше стъпки. Качваше ли се вече доня Лупе? Не, не беше тя; но скоро щеше да си дойде и се налагаше да свършва. А къде да хвърли тия парчета? Ето един проблем, от който косата на убиеца настръхна. Най-добре беше да увие кървавите останки в кърпичката и да ги хвърли насред улицата, когато излезе.

А кръвта? Изчисти юргана, както можа, духайки праха. След това забеляза, че по дясната му ръка и по маншетите на ризата му бяха останали някакви следи и той се зае грижливо да ги изтрива. Чукалото на хавана също се нуждаеше от едно хубаво почистване. Дали имаше нещо по дрехите? Огледа се от глава до пети. Нищо нямаше, абсолютно нищо. Като всички убийци в подобен случай той бе добросъвестен в огледа; ала тези нещастници винаги забравят нещо и където най-малко очакват, там остава обвинителната следа, която осветлява истината.

Това, което разстрои Рубин, когато сметна за приключило делото си, бе мъчителното чувство, че новата касичка не приличаше някак на пожертвуваната. Как преди престъплението те му се сториха тъй еднакви, че изглеждаха дори една и съща. Грешка на сетивата. Можеше да бъде грешка и разликата, която забелязваше след престъплението. Преди или след това се беше излъгал? Нищо не можеше да реши при огромния смут в душата си. „Но достатъчно е да имаш очи — си казваше той, — за да познаеш, че тази касичка не е оная… На тази глината е по-припечена, с по-тъмен цвят, и тук има черно петно… С просто око се вижда, че не е същата. Бог да ни е на помощ. Я да видя теглото?… Ами струва ми се, че по-малко тежи… Не, по-скоро е по-тежка, много по-тежка… Фатално!“

Дълго време той стоя загледан в лампата, в чиято светлина виждаше доня Лупе тъкмо когато взема фалшивата касичка и казва: „Но тази касичка… не зная… струва ми се… не е същата.“ Въздъхвайки тежко-тежко, уви бързо строшените останки на жертвата и ги скри в шкафа, докато стане време за излизане. Сложи новата касичка на обичайното място, което бе високият плот на шкафа, отвори вратата, като махна кърпичката, която запушваше ключалката, и след като отнесе в кухнята издайническия инструмент, се върна в стаята си с мисълта да преброи парите… Но щом те са негови, за какво толкова страх и тревога? Той не беше откраднал от никого нищо, а при все това се чувствуваше като крадец. По-правилно беше да разкаже на леля си какво става, отколкото да се прикрива. Да, ама доня Лупе хубаво щеше да се развика, ако той й разкажеше своето приключение и за какво употребява спестяванията си! По-добре беше да си мълчи и — напред.

Той не можа да прекара времето в броене на съкровището си, защото влезе доня Лупе, която незабавно се отправи към кухнята. Максимилиано се разкарваше из стаята си в очакване да го извикат за вечеря и наум пресмяташе неизвестната сума, която толкова му тежеше. „Доста трябва да е, ама доста — смяташе той; — защото по еди-кое си време пуснах един дублон от четири дуро, а по-късно — друг. А когато изпих онова лекарство, което имаше толкова лош вкус, леля ми даде две дуро и всеки път, когато трябваше да вземам очистително, едно или половин дуро.“

Той почувствува, че мъжеството му се възвръща. Но когато го извикаха на храна и отиде в трапезарията, където застана пред леля си, помисли, че тя ще познае по лицето му какво беше спорил. Тя го гледаше по същия начин както в злополучния ден, когато й открадна копчетата, изтръгвайки ги от дрехите й… А смущението застави племенника й да вижда опасности там, където ги нямаше. „Струва ми се — размишляваше той, като гълташе супата, — че завивката не е достатъчно чиста… По дяволите, забравих нещо, ама нещо много важно… — да видя дали са паднали някъде глинени парченца. Сега си спомням, че чух нещо, сякаш едно парченце подскочи в момента на счупването и се удари в шишенцето с йод. На пода може би… А леля мете всеки ден!… Как ме гледа! Дали подозира нещо?… Сега остава само леля да е минала през магазина на връщане от Морехон и продавачът да й е казал: «Тук беше вашият племенник, за да размени две песети за дребни монети.»“

В изпитателния поглед на доня Лупе нямаше нищо особено. Тя имаше навика да проучва лицето му, за да види как е със здравето, а това лице беше книга, от която добрата жена беше научила повече медицина, отколкото нейният племенник фармация от учебниците.

— Струва ми се, че ти не си добре… — каза му тя. — Когато влязох, те чух да кашляш… Тези студове… За бога, пази се много; да не стане пак като миналата година, когато прекара четири хреми и едва не пропусна годината. Не забравяй да вържеш копринената кърпа на главата си през нощта, когато си легнеш; а аз на твое място бих почнала да пия смолиста вода… Не се мръщи. Хубаво е да се лекуваш здрав. За всеки случай утре ще ти донеса хапчета от Толу 246 246 Град в Колумбия, където се е правел прочут балсам, употребяван за лечебни сиропи. — Б.пр. .