Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Фортуната също го погледна изненадана. Невероятно й се струваше, че рядката гадина се изразява така… Видя в очите му преданост и честност, които я смаяха. След това размисли един миг, мъчейки се да се опре на една мрачна преценка. Бяха й се подигравали толкова много, че това, което виждаше, не можеше да бъде друго освен подигравка. Тоя беше без съмнение по-лукав и по-голям шарлатанин от останалите. Последица от тези мисли бе звучният смях на жената, избухнал пред съкрушеното лице на един мъж, който беше целият дух. Но той не се обърка и обстоятелството, че го слушат внимателно, му вдъхваше непозната смелост. Кураж!

— Ако вие ме обичате, аз ще ви обожавам, аз ще ви боготворя.

Жената проявяваше голям скептицизъм и хитрушата му с хитруша със смях посрещаше страстта на младежа.

— Ами ако го докажа? — каза Максимилиано сериозно, замаян от красотата, колкото и невероятно да изглежда. — Ако ви докажа тъй, че да не остане място за съмнение?…

— Кое?

— Че ще ви боготворя!… Не, че вече ви боготворя.

— Глей ти!… Боготвори! Ха, ха, ха!… — повтори тя и върна думата, както се връща топка при игра.

Максимилиано не настоя да употребява прекалено изразителни думи. Разбра, че изпадна в смешно положение. Каза само:

— Добре, ще бъдем приятели… За днес се задоволявам с това. Аз съм нещастник, искам да кажа, че съм добър. Досега не съм обичал нито една жена.

Фортуната го гледаше и, откровено казано, не можеше да свикне с тоя смачкан нос, с тая тъй некрасива уста, с хилавото тяло, което сякаш щеше да се разпадне от един полъх. Винаги такива се влюбват в нея! Принудена бе да се преструва и да играе някакви роли, макар че наистина не го вършеше добре, и разговорът продължи на същата тема:

— Тази вечер искам да говоря с вас — каза Рубин решително. — Ще дойда в осем и половина. Давате ли дума да не излизате… или да ме чакате да излезем заедно?

Тя му даде дума, за която тъй настойчиво я молеше младежът, и така срещата приключи. Рубин си отиде на бегом в къщи.

Какво момче! А изглеждаше друго. Самият той забелязваше, че се беше разтворил някак си вътре в себе си като запечатана ракла, която се счупва, освобождавайки хиляди неща, преди това притиснати и задушени. Това бе кризата, която у други е продължителна или слабо изразена, а у него бе буйна и експлозивна. Дори си въобразяваше, че е здрав! Дори му се струваше, че е интелигентен!… Тази вечер му хрумваха великолепни мисли и изненадващо оригинални съждения. Беше си съставил не особено благоприятно мнение за своята интелигентност, но под въздействието на внезапната любов вече се смяташе способен на всичко. Скромността отстъпи място на някаква гордост, която завладяваше душата му… „Ами ако не ме обича? — мислеше си той и обезсърчен падаше на земята с прекършени криле. — Трябва да ме обикне… Не е първият случай… Когато ме опознае…“

В същото време апатията и отпуснатостта бяха победени… Вътре в себе си усещаше непознат гъдел и сърбеж, едно желание да извърши нещо и да провери волята си във велики и трудни дела… Вървеше по улицата, без да вижда някого, блъскайки се в минувачите, и едва не се удари в едно дърво по алея „Лучана“. Като тръгна по улица „Раймундо Лулио“, видя леля си на балкона да се припича на слънце. Щом я видя, той много, ама много се уплаши. „Ако леля ми знаеше!…“ Но от този страх веднага се породи някаква смелост и той стисна юмруци над наметалото, стисна ги толкова силно, че го заболяха пръстите. „Ако леля ми се противи, да си се противи и да върви по дяволите.“ Никога, дори и в мислите си, Максимилиано не беше говорил за доня Лупе с толкова малко уважение. Но старите калъпи бяха строшени. Пред най-новото му състояние целият свят и цялото съществуване се продънваха или се разсейваха като мрака при изгрев-слънце. Вече нямаше леля, нито братя, нито семейство, нито нищо и всеки, който му се изпречеше на пътя, биваше обявен за враг. У Максимилиано бликна такъв кураж, че даже в съзнанието му образът на доня Лупе, на неговата втора майка, му се представи омразен. Като се изкачи по стълбите в къщи, той се успокои, мислейки си, че леля му не знае нищо; а пък ако знаеше, нека си знае, хайде де!… „Ама характер проявявам!“, каза си той, като се шмугна в стаята си.

Затвори внимателно вратата и взе касичката. Първият му порив бе да я захвърли на пода и да я разбие, за да изкара парите. И вече я държеше в ръка, за да изпълни едно тъй антиикономично намерение, когато го връхлетяха опасения, че леля му ще чуе шума и ще влезе да му вдигне скандал. Той си спомни колко се гордееше доня Лупе с касичката на племенника си. Когато идваха гости в къщи, тя я показваше като нещо рядко, раздрънкваше я и даваше да пробват тежестта й, за да се смаят всички колко прилежно и предвидливо беше детето. „Това се казва сериозност. Малко момчета са такива…“