Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Вечерта Максимилиано отиде в хотела на Фелисиана, на третия етаж на улица „Пелайо“ и като влезе, първото, което видя… До самата входна врата имаше малка стаичка, където обитаваше гостенката и тя тъкмо излизаше от скривалището си, когато Рубин влизаше. Фелисиана беше излязла да му отвори с газена лампа в ръка, която носеше за гостната, и на яркия пламък на лампата без абажур.

Максимилиано се сблъска с най-необикновената красота, която дотогава бяха виждали очите му. Тя го погледна като нещо странно, а той нея като свръхестествено видение.

Рубин влезе в гостната и като остави наметалото си, седна в едно мушамено кресло, чиито пружини изтезаваха тази част на тялото, която се допираше до тях. Олмедо искаше приятелят му да играе с него на карти, но тъй като Максимилиано му отказа, той се усамоти. Фелисиана сложи на масата един абажур с фигурки, облечени в шарени парцалчета, и след това лениво се отпусна в креслото, загръщайки се в пухкавия си шал.

— Фортуната! — извика тя на приятелката си, която обикаляше навсякъде, сякаш търсеше нещо. — Какво си загубила?

— Синия ми шал, мила.

— Ще излизаш ли вече?

— Да. Колко е часът?

Рубин се зарадва на тоя случай, който му се представяше да услужи на една тъй красива жена и като извади часовника си най-тържествено, каза:

— Девет без седем минути… и половина. — Не можеше да се определи часът с по-голяма точност.

— Нали виждаш — каза Фелисиана, — имаш време… до десет часа. Като излезеш оттук в десет без четвърт… Ама тоя шал… Ето го, ето го на стола, до шкафа.

— Ах, мила… Ще ми извади очите.

Сложи си го, като уви главата си, хвърляйки погледи към едно огледало в черна рамка, което беше върху шкафа, и след това седна на стол да чака. Тогава Максимилано я разгледа по-добре. Не можеше да й се нагледа, и нещо особено заседна в гърдите му, като пресече дъха му. А какво да каже? Защото трябваше да каже нещо. Горкият младеж стоеше пред тази красота по-срамежлив, отколкото при посещението на важни личности.

— Хубаво да се облечеш — посъветва Фелисиана приятелката си.

И Рубин се почувствува на седмото небе, защото успя да изрече с тон на философска сентенция:

— Да, нощта е хладничка.

— Вземи ключето — добави Фелисиана, — нали знаеш, че пазачът се казва Пако. Обикновено е в кръчмата.

Другата не отваряше уста. Изглежда, че беше в много лошо настроение. Максимилиано съзерцаваше като оглупял очите й, несравнимите й вежди и съвършения й нос и би дал нещо много скъпо, за да благоволи тя да го погледне по друг начин, а не както се гледат редките гадини. „Жалко, че не е порядъчна — мислеше си той. — И кой знае дали може да бъде, искам да кажа да запази душевната си чистота сред…“

У него силно беше заседнала идеята за двете добродетели, съчетаващи се в някои случаи, а в други не. Фортуната говори малко и просто. От всичко, което каза, нищо не бе достойно да влезе в историята: че било много студено, че й се била скъсала една ръкавица, че ключът приличал на боздуган, че като се връща, щяла да влезе в аптеката да си купи хапчета за кашлица.

Максимилиано беше очарован и като не се решаваше да пророни дума, се съгласяваше с усмивка, без да сваля възторжените си очи от това лице, което му се струваше ангелско. А всичко, което тя каза, той го изслуша като наниз от най-гениални схващания.

„Та тя е ангел!… Не каза нито една неприлична дума. И какъв звучен глас! Не съм слушал през живота си такава приятна музика… как ли тази жена би казала едно «обичам те», ако го каже истински и от душа?“ Тази мисъл предизвика у Рубин трепети, които продължиха известно време. По гърба му полазиха тръпки и носът го засърбя, сякаш бе пил газирана вода.

Отегчен от самотата си, Олмедо започна да разказва неприлични истории, което се стори много лошо на Максимилиано, други вечери той беше слушал подобни анекдоти и се беше смял, ала тая вечер сменяше всички цветове и му се искаше да онемее устата на проклетника. „Какво безсрамие да разказваш тия свинщини пред хора… порядъчни хора, да, господине!…“ Рубин беше толкова объркан, сякаш присъствуващите две жени бяха разглезени дами или ученички от монашески колеж, ала неговата плахост му пречеше да застави Олмедо да млъкне. Фортуната също не се смееше на тия глупави вицове, но изглеждаше по-скоро безразлична, отколкото възмутена, че ги чува. Беше разсеяна, защото си мислеше за свои неща. Какви ли бяха те? Максимилиано би дал касичката си с цялото й съдържание, за да узнае. Като си спомни за съкровището си, той отново потръпна и се размърда на мястото си, като много му убиваше коравият допир на тъй наречените пружини.