Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Той имаше малко и несъразмерно тяло, тъй хилаво, сякаш вятърът можеше да го отнесе, с приплесната глава, с права и рядка коса. Когато биваха заедно с брат си Николас, който и да ги видеше, му хрумваше да предложи на втория да предостави на първия излишъка от своите коси. Николас си беше присвоил косата на цялата фамилия и сякаш заради тази космата узурпация главата на Максимилиано известяваше, че ще оплешивее, преди той да стане на тридесет години. Кожата му бе лъскава, нежна, детска кожа, с прозрачността на похабена и анемична жена. Носовата му кост бе хлътнала и смачкана, сякаш бе направена от меко вещество и после ударена, и не само загрозяваше, а и затрудняваше носовото му дишане, което без съмнение беше причината да държи устата си винаги отворена. Зъбите му бяха поникнали толкова неравно, че всеки от тях беше, така да се каже, там, където му бе хрумнало. И добре щеше да бъде, ако ония проклети кости никога не го безпокояха; ала горкичкият, тъй го боляха час по час кътниците, че охкаше до небесата. Страдаше непрекъснато и от хронична хрема, слизестата му ципа пареше и течеше постоянно. Тъй като вече понаучаваше занаята, той се снабдяваше с калиев йодид във всичките му възможни форми и ходеше винаги с тръбичка в уста да вдишва смола и дявол знае още какво.

Каквото и да се говори, но Рубин нямаше никакво влечение към фармацията. Но не беше лишена от високи пориви душата на тоя младеж, тъй онеправдан от природата, че физически и духовно сякаш бе направен от остатъци. На втората или третата година от следването си това мекотело започна да усеща мъжките трепети; слепецът по рождение взе да съзира великите и славни фази на светилото на живота. Доня Лупе живееше в оная част на квартал „Саламанка“, която наричаха „Пахаритос“ 237 237 Птички (исп). — Б.пр. . Максимилиано гледаше от прозореца на третия етаж учениците от военното училище, което беше на бившия номер четиридесет на улица „Серано“ и с нищо не може да се сравни възхищението, което предизвикваха у него онези младежи. Той се очароваше от сините им колани, кепетата, сюртуците с избродираните дъбови листа на яката, от сабите… Толкова малки и вече със саби! Понякога вечер Максимилиано сънуваше, че си има сабя, мустаци и униформа, и говореше насън. Буден, той също бълнуваше, като си представяше, че е пораснал с една педя, че има прави крака и че тялото му не е толкова наведено напред. Представяше си, че носът му става правилен, че му пониква косата и че му обличат военна униформа, като на най-напетия. Каква черна участ! Ако тялото му не бе тъй безформено и го бяха пуснали на това поприще, колко много щеше да заляга. Сигурно от упоритото прехвърляне на книгите интелигентността му щеше да се появи, както след дълго търкане на дървата се появява огън.

Всяка събота следобед, когато възпитаниците отиваха на строева с пушка на рамо, Максимилиано тръгваше след тях, за да гледа хватките им, и обаянието на това зрелище го държеше чак до понеделник. Дори в час, където спокойното помещение и монотонността на лекцията приканваше към дрямка, той започваше да си фантазира, предизвикваше и разпалваше мечтите си. Стигаше до пълен екстаз и през обясненията за терапевтичните свойства на тинктурите той виждаше юнкерите на полево тактическо обучение, както може да се види пейзаж през цветни стъкла.

Момчетата от класа по ботаника се забавляваха, като си измисляха прякори, подобни на номенклатурите на Линей. На някой си Анаклето , който се смяташе за много изискан и за голям господар, му викаха Anacletus obsequiosissimus 238 238 Най-угодливия роб. — Б.пр. , на Енсинас, който беше много нисък на ръст, му казваха Quercus giganteaca 239 239 Гигантски дъб. — Б.пр. . Олмедо беше много небрежен и чудесно му прилягаше Ulmus sylvestris 240 240 Горски бряст. — Б.пр. . Нарсисо Пуерта беше грозен, мръсен и смрадлив. Наричаха го Pseudo-Narcissus odori pherus 241 241 Благоуханен псевдонарцис. — Б.пр. . Друг пък, който беше много беден и имаше една службица го нарекоха Christophorus oficinalis 242 242 Лечебен христофорус. — Б.пр. . И най-накрая Максимилиано Рубин, който беше много грозен, непохватен и с много малки способности, наричаха до края на следването Rubinius vulgaris 243 243 Фалшив рубин. — Б.пр. . Като настъпи 1874 година, Максимилиано беше двадесет и пет годишен, а още не изглеждаше на повече от двадесет. Нямаше мустаци, но имаше пъпки, които излизаха на различни места по лицето му. На двадесет и три години получи нервна треска, която застраши живота му, но когато му мина, изглеждаше малко по-силен; дишането му вече не беше така затруднено, нито пък хремата му тъй упорита и дори проклетите корени на кътниците му изглеждаха по-благовъзпитани. Не употребяваше вече йодида толкова обилно, нито пък тръбичката за смола и само мигрените продължаваха като тия натрапчиви приятели, чиито постоянни посещения всяват ужас. Тогава Хуан Пабло беше в кралската казарма, а доня Лупе даваше на Максимилиано свобода, защото смяташе, че той не е достъпен за пороците поради жалката си физика, апатичния си нрав и плахостта, последица от недъзите му. А освен свобода лелята даваше и по някоя пара за момчешките му забавления, сигурна, че той харчи много разумно. Момчето се мъчеше да пести, имаше глинена касичка, в която пускаше сребърните монети и по някоя златна от сто реала, която му даваха братята, като идваха в Мадрид. Дрехите му бяха много евтини, обичаше да си шие евтини и модни костюми, за които се грижеше като за зеницата на очите си. Неочаквано придоби някакво самочувствие и благодарение на него фигурата му не изглеждаше тъй зле, както в действителност. Имаше хубаво наметало с цветна подплата, вечер се загръщаше с него, качваше се в трамвая и отиваше да се разходи до единадесет часа, рядко до дванадесет. По онова време доня Лупе се премести в Чамбери, като търсеше винаги евтини къщи, а Максимилиано полека-лека забравяше захласването си по възпитаниците от военното училище.