Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Неговата плахост не само че не намаляваше с годините, а сякаш се увеличаваше. Мислеше, че всички му се подиграват, като го смятат за безличен и маловажен. Без съмнение преувеличаваше своята малоценност, а унинието го караше да избягва общуването. Когато се налагаше да отиде някъде на гости, домът, в който трябваше да влезе, му всяваше страх дори отвън и той обикаляше по улицата, преди да се реши да прекрачи вътре. Боеше се да не срещне някого, който да го погледна злобно, и си мислеше какво трябваше да каже, като в повечето случаи ставаше тъй, че не казваше нищо. Някои хора му вселяваха страхопочитание, което беше кажи-речи паника и като ги виждаше на улицата, минаваше на другия тротоар. Тези хора не му бяха сторили нищо лошо, напротив, те бяха приятели на баща му, на доня Лупе или на Хуан Пабло. Като отиваше в кафенето с приятелите си, му беше най-добре, ако бяха двама-трима. В такива случаи дори езикът му се развързваше и той заговаряше на някоя тема. Но щом се съберяха шест-седем души, той онемяваше, неспособен да изкаже никакво мнение. Ако биваше принуден да се изкаже било защото го подкачаха, било защото беззлобно го питаха нещо, нашият човек вече почервеняваше и пелтечеше. Затова най-много обичаше, когато времето не беше много студено, да броди по улиците, загърнат с наметката си, да гледа витрините или хората, които сновяха, да спира до групичките, където някой слепец пееше, и да гледа през прозорците на кафенетата. При тези разходки спокойно можеха да минат цели два часа, без да се умори, през това време той се навиваше и си даваше кураж, а мозъкът му загряваше ли, загряваше, докато стигнеше до най-високия градус, при което блуждаещият млад човек си представяше, че дири приключения и че той е съвсем друг, различен от това, което е. Улицата с глъчката си и най-различните неща, които се виждат по нея, подбуждаше онова въображение, което, развивайки се късно, обикновено се развихря като при някои тежко болни. От начало жените, които срещаше, не привличаха вниманието му, но скоро започна да различава хубавите от нехубавите, тръгваше след някоя от чиста страст към приключението, докато намереше друга по-хубава и също я последваше. Бързо се научи да различава „класите“ , сиреч придоби такова набито око, че начаса познаваше кои са порядъчни и кои не. Неговият приятел Олмедо, който понякога го придружаваше, го подбуди да наруши сдържаността си, която стеснителността му налагаше, и Максимилиано се запозна с някои, които беше виждал неведнъж и които му се бяха сторили доста хубави. Ала душата му оставаше спокойна сред неговите порочни опити: същите жени, с които прекара приятни моменти, след това го отвращаваха и щом ги видеше на улицата, ги избягваше.

Беше му по-приятно да скита сам, отколкото заедно с Олмедо, защото той го разсейваше, а удоволствието на Максимилиано се състоеше в това да мисли или да си въобразява надълго и нашироко, като си измисляше декори и летеше безпрепятствено в пространството на възможното, макар то да бе неправдоподобно. Да върви, да върви и да мечтае в такт с краката си, сякаш душата му повтаря някаква музика, чийто ритъм отмерваха стъпките му — това беше, което му доставяше удоволствие. А щом срещнеше хубави жени сами, на двойки или в групи, било с шалове на главата или с наметала, той се радваше много, да увери самия себе си, че са порядъчни , и да ги последва, докато види къде отиват. „Една порядъчна! Да ме обикне една порядъчна!“ Това беше мечтата му… Но нямаше защо да мисли за това. Само от мисълта, че проговорва на порядъчна, той се разтреперваше. Та когато си отидеше в къщи и там биваха Руфина Торкемада или госпожа Саманиего с дъщеря си Олимпия, той се шмугваше в кухнята, за да не бъде принуден да ги поздрави!…

По такъв начин тоя мизантроп заживя по-скоро с вътрешните си представи, отколкото с външните. Той, който преди това беше като мида, беше започнал да става нещо като поет. Живееше два живота — земния и на химерите. И втория го живееше тъй блестящо и тъй възвишено, че когато паднеше от него в земния, биваше целият смазан и разбит. Максимилиано имаше моменти, в които стигаше до убеждението, че е друг, и то винаги нощем и в блуждаещата самота на своите разходки. Или биваше армейски офицер и ставаше една педя по-висок, с орлов нос, с много силни мускули и глава… глава, която никога не го болеше; или пък богат и много учтив селянин, който много бръщолеви, без никога да се смущава, способен да хвърли цвете на най-сприхавата жена, и който в общество на жени е като риба във вода. Та, както казах мозъкът му така загряваше, че започваше да си вярва. И ако това продължеше, щеше да бъде толкова луд, колкото всеки един от ония, които са в Леганес. Той имаше късмет, че това преминаваше, както преминава мигрената, но халюцинацията отново възвръщаше своята власт по време на сън и ето ти пак глупостите и интригите на едни общо взето много нежни, много изискани приключения, със себеотрицания, саможертви, героизъм и други възвишени състояния на душата. Когато се събудеше, действителността се смесваше с измамните образи от съня и всичко в главата му бе като в мъгла. Това, което бе истина, и онова, което не бе, встъпваха в неясен двубой. Измамата оставаше известно време, а Максимилиано се опитваше да я задържи, като затваряше отново очи и приканваше образите, които се разпръскваха.