Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

При такива обстоятелства, ни в клин, ни в ръкав се появи в Мадрид Николас Рубин, косматото свещениче, което също имаше своите претенции да стане не знам дали военен свещеник или свещеник в катедралата, и двамата братя проведоха много поверителни разговори, като се разхождаха сами из околностите. В резултат на това Хуан Пабло се появи един ден в кафенето някак оживен, доста непринуден в политическите си разсъждения, правейки се на пророк и изразявайки по-високомерно от всякога своето презрение към господствуващата обстановка. На тези, които се държат по този начин в кафенетата, се гледа с мъничко респект и дори с известна завист, като се предполага, че знаят държавните тайни или някаква много голяма интрига.

— Струва ми се, че приятелят Рубин — каза в негово отсъствие дон Басилио Андрес де ла Каня, който беше един от постоянните присъствуващи на масата, — не играе чисто с нас. Ако ще го назначават, да го каже категорично. Какво става, идва ли Федералната или не? Тайни!… Да помислим! Или носи клюки на дон Пракседес? Е, господа, нека му ги носи. Шпионажът не ме интересува.

Това ставаше в края на 1872 година. Внезапно Рубин каза, че отива в чужбина да промени своята дейност като търговски пътник. Той изчезна от Мадрид и след няколко месеца на събиранията в кафенето се зашушука, че бил в заговора и че дон Карлос го бил назначил за нещо като касиер или интендант в кралската си казарма. По-късно се узна, че бил ходил в Англия да купува пушки; че извършил контрабанда близо до Гетария 236 236 Селище в провинция Гипускоа, на брега на Бискайския залив, в страната на баските. — Б.пр. ; че дошъл дегизиран в Мадрид и преминал в Ла Манча и Андалусия през лятото на хиляда осемстотин седемдесет и трета, когато полуостровът, пламвайки от четирите страни, стана една огромна клада, в която всеки испанец беше хвърлил своята главня, а правителството раздухваше.

Хуан Пабло, който винаги се беше лъгал по отношение на себе си и вървеше по криви пътища, сполучи, като уреди малкия си брат да следва фармация. Много хора, които вършат само глупости, притежават такава проницателност, че съветват и ръководят останалите и не можейки да се оправят в собствената си съдба, виждат ясно тая на ближния си. В неговото решение освен това имаше съществен принос и един голям приятел на покойния Николас Рубин и на цялата фамилия (фармацевтът Саманиего, собственик на реномираната аптека на улица „Аве Мария“), който обеща да вземе Максимилиано под своя закрила като калфа или стажант, с намерение след време момчето да застане начело на заведението.

Максимилиано започна следването си през 1869 година, а брат му и леля му описваха колко хубава е фармацията и колко много се печели от нея, тъй като лекарствата са много скъпи, а суровините много евтини: кладенчова вода, пепел от огнището, пръст от саксии и т.н. Бедното момче, което беше много послушно, се съгласяваше с всичко. Колкото до ентусиазъм, то не изпитваше нито към парите, нито към тази или онази професия; у него не беше се събудил някакъв голям копнеж, нито пък онова жадно любопитство, от което се ражда мъдростта. Беше толкова хилав, че през по-голямата част от годината боледуваше, а разсъдъкът му не проникваше в недрата на науката, нито пък овладяваше някоя идея, без да хвърли много пъти ласото, сякаш за да я овърже. Използваше оскъдната си памет като ловна птица, за да лови с нея идеи; но соколът неочаквано си отиваше, като го оставяше със зяпнала уста и очи, забити в небето.

Първите му стъпки в професията бяха истинско мъчение. Отпуснатостта и немощта го задържаха цяла сутрин в леглото. Лелята ставаше сутрин много рано и захващаше да удря с хавана до самата глава на спящия, който в повечето случаи не чуваше тоя силен шум. После го гъделичкаше, слагаше котката да легне до него, отмяташе чаршафите с нужната предпазливост, за да не се простуди. Сънят поглъщаше така онова слабо тяло, поради необходимостта на организма да се възстанови, че събуждането на студента беше велико дело и едно от нещата, в които доня Лупе проявяваше най-много енергия и постоянство.

Момчето учеше и искаше да изпълни добре задълженията си; но не можеше да надхвърли своите възможности. Доня Лупе му помагаше да учи уроците си, ободряваше го при отпадналост, а когато го видеше притеснен и нерешителен пред наближаването на изпитите, намяташе шала си и отиваше да говори с професорите. Такива неща им казваше, че момчето минаваше, макар и с лоши бележки. Не беше ли болен, ходеше редовно на лекции и беше от ония, които носеха най-много записки и тетрадки. Влизаше в аудиторията, натоварен с тоя вързоп, и дума не изпускаше от онова, което професорът казваше.