Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Всеки ден, все повече завладян от изследователското си безумие, Санта Крус посещаваше различни домове, едни — с по-лоша слава, други с по-малко лоша, едни тайнствени, други — на всеобщо разположение. Като не намираше онова, което търсеше, в привидно издигнатите, заслиза от стъпало на стъпало и посети места, където беше ходил понякога, и други, където не беше стъпвал никога. Срещна познати и приятелски лица и лица, непознати и отвратителни, и от всички поиска сведения, като търсеше лек за тифуса на любопитството, което го глождеше. Не пропусна да почука на никоя врата, зад която биха могли да се крият изгубеният срам или срамната загуба. Разузнаванията му изглеждаха това, което не бяха, поради разгорещеността, с която ги провеждаше, и хуманния характер, с който ги обличаше… Приличаше на баща, на брат, който опечален търси свидното същество, попаднало в мрачните лабиринти на порока. И искаше да оправдае неспокойството си с филантропични и даже християнски съображения, които вадеше от богатото си на софизми съзнание. „Това е въпрос на съвест. Не мога да си позволя да изпадне в мизерия и низост, щом съм наистина отговорен… О! Да ме извини жена ми, но една съпруга, колкото и интелигентна да е, не може да си даде сметка за нравствените мотиви, да, нравствените, които ме карат да постъпвам по този начин.“

И винаги, когато ходеше вечер по улиците, всяка черна или сива неясна фигура му се струваше тая, която търси. Изтичваше, поглеждаше отблизо… и не беше тя. Понякога си мислеше, че я е различил отдалеч, а фигурата се изгубваше в тълпата, както капката във водата. Човешките силуети, които в светлосянката на движещото се множество изглеждаха като притегляни от ъглите на порталите, го разстройваха и стряскаха. Видя много жени, някои в тъмното, други — в светлината от магазините; но неговата не се появяваше. Влизаше във всички кафенета; даже в някои кръчми, понякога сам, а друг път — придружен от Вилялонга. Отиваше със сигурността, че ще я намери на това или онова място; но като пристигнеше, образът, който носеше в себе си, се стапяше в действителността като провидение. „Изглежда, че където и да отида — казваше той с дълбока досада, — нося нейното изчезване и съм осъден да я прогонвам от погледа си с желанието си да я видя…“ Вилялонга му казваше да има търпение; но неговият приятел нямаше; губеше спокойствието на характера си и се оплакваше, че един улегнал и доста уравновесен човек като него може да бъде толкова объркан от чист каприз, от упоритостта на духа, от досада, от незадоволено любопитство. „Нерви, нали, асинтильо? Това коварно въображение… То е като когато се разболяваш и разтреперваш в очакване да излезе карта, която никога не излиза. Откровено казано, аз се мислех за по-силен срещу тази ужасна невроза на неизлизащата карта!“

Една вечер, когато беше много студено, Дофина се прибра у дома си не много късно в плачевно състояние. Чувствуваше се зле, без да може да каже точно какво му е. Отпусна се в едно кресло и се преви настрана с признаци на много силна болка. Към него се спусна любящата му съпруга, много изплашена, че го вижда така и че чува жалостиви охкания, които се откъсваха от устните му с онова грозно изражение, дето лесно се прощава на страдащите мъже.

— Какво ти е, момчето ми?

Дофина притискаше с ръка лявата си страна. Най-напред Хасинта помисли, че са намушкали съпруга й. Извика… погледна — нямаше кръв…

— Ах! Боли ли те?… Горкото дете! Това навярно е от студа… Почакай, ще ти сложа затоплен бархет… ще те разтрием… с а̀рника…

Влезе Барбарита и погледна разтревожена сина си, ала преди да предприеме нещо, хубаво му се накара, че не се е пазил от твърде студения и сух северен вятър, който вилнееше в онези дни. Тогава Хуан започна да трепери, тракайки със зъби. Студът, който го връхлетя, бе толкова голям, че оплакванията излизаха от устата му на пара. Майката и съпругата се спогледаха със страх, съвещавайки се мълчаливо помежду си по сериозността на симптомите… Голяма работа е този Мадрид. Човек излиза на лов всяка нощ по неговите улици, но къде ли ще е дивечът? Стреля тук, стреля там и — нищо. Дивечът не пада. И когато ловецът е най-невнимателен, тихичко идва изотзад някоя фина пневмония, прицелва се в него, стреля и го поставя на мястото му.

Мадрид, януари 1886 г.

Известният златарски магазин, който от незапомнени времена си бе под колоните на „Платериас“ между улиците „Каса“ и „Сан Фелипе Нери“, изчезна, ако не се лъжа, в първите дни след революцията от 1868 г. На една и съща дата паднаха, впрочем, две вековни неща — тронът и тоя дюкян, който ако не беше толкова стар, колкото испанската монархия, то поне беше по-стар от Бурбоните, тъй като бе основан в началото на 1640 г., както гласеше лошо изписан надпис по рафтовете му. Упоменатият магазин имаше само една врата, а над нея — краткият надпис „Рубин“.