Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Полковник Иглесиас — каза Барбарита, която искаше разказът да приключи. — Добре се отърва страната… Е, Хасинто, предполагам, че ще обядвате с нас.

— Ама разбира се — каза Дофина. — Днес не го пускам; и по-бързо, мамо, че е късно.

Барбарита и Хасинта излязоха.

— А Салмерон какво направи?

— Аз насочих цялото си внимание към Кастелар и го видях да закрива очи и да казва: „Какъв позор!“ На масата настана ужасна бъркотия… Викове, протести. Откъм часовника видях множество хора, всички прави… Не различавах президента. Новобранците стояха неподвижни… Изведнъж, бум! — в коридора прозвуча изстрел…

— И започна паническо бягство… Но ти ми кажи друго. Не мога да откъсна мислите си от… Казваш, че носела шапка?

— Кой?… А! Оная? Да, шапка, и то с много вкус — каза приятелят с такъв патос, сякаш продължаваше да разказва историческото събитие, — и много елегантна синя рокля и кадифено палто.

— Ти шегуваш ли се? Кадифено палто?

— Да видиш само… и с кожи; великолепно палто. Тъй хубаво й стоеше… че…

Влезе Хасинта, без да се чуят стъпки или какъвто и да било шум. Вилялонга се завъртя около последната дума като ветропоказател, подхванат от силен порив на вятъра.

— Палтото, с което бях облечен… моето кожено палто… искам да кажа, че в онова боричкане ми отпраха единия ревер… кожата на единия ревер, искам да кажа…

— Когато се пъхнахте под банката.

— Не съм се пъхал под никаква банка, съименнице. Просто застанах на безопасно място като останалите да не би нещо да гръмне.

— Виж, виж, скъпа съпруго — каза Санта Крус, показвайки жилетката си, която току-що бе облякъл. — Виж как виси това последното копче отдолу. Бъди добра да ми го зашиеш или да кажеш на Рафаела да ми го зашие, или пък в краен случай да извикаш полковник Иглесиас.

— Дай го — каза Хасинта в лошо настроение и отново излезе.

— Доста се притесних, приятелче — каза Вилялонга, сдържайки смеха си. — Дали е разбрала? Та слушай — друга подробност. Носеше тюркоазени обеци, които прилягаха с божествена прелест на оная леко мургава кожа. Ах, какви божествени ушенца и какви тюркоази! Да ги изядеш. Когато ги видяхме да стават, решихме да последваме двойката, за да видим къде живеят. Всички, които бяха в „Прага“, ги гледаха, а тя изглеждаше по-скоро засрамена, отколкото горда. Излязохме… хоп… хоп… улица „Алкала“, „Пелигрос“, „Кабалиеро де Грасия“; те напред, ние след тях. Най-сетне пуснаха котва на улица „Колмильо“. Повикаха пазача, той им отвори, влязоха. Това е една къща на северния тротоар, между магазина за гипсови фигурки и тоя за магарешко мляко, там.

Влезе Хасинта с жилетката.

— Я да видим… Ще заповядате ли нещо друго, ваша милост?

— Друго, миличка, много ти благодаря. Тоя звяр казва, че не се бил уплашил и че излязъл най-спокойно… аз не му вярвам.

— Но от какво да се уплаша? Ако бях замесен в онова… Ще ви кажа последната подробност, за да се смаяте. Оръдията, които постави Павиа в началото на улиците, не бяха заредени. А вече знаете какво стана вътре. Два изстрела във въздуха и както се разхвърчава птиче ято от дървото, когато плеснеш под него с ръце, тъй се разпръсна и асамблеята на републиката.

— Обедът е на масата. Вече можете да дойдете — каза съпругата и излезе пред тях много угрижена.

— Стомаси, пригответе се.

Жената на Дофина беше уловила мимоходом няколко думи, които според нея нямаха никаква връзка с онова в Кортесите, полковник Иглесиас и силното министерство. Несъмнено трябваше да бъде нащрек. Налагаше се да разкрие, преследва и унищожи на всяка цена корсара. На масата разговорът се завъртя около същата тема и Вилялонга, след като разказа отново случката надълго и нашироко, за да я чуе дон Балдомеро, добави и различни подробности, които придаваха колорит на историята.

— А, Кастелар бе възхитително остроумен! „Ами федералната конституция?…“ „Изгорихте я в Картахена.“

— Колко добре казано!

— Единственият, който отказваше да напусне мястото си, беше Диас Кинтеро 227 227 Испански правист и журналист. — Б.пр. , той започна да крещи и да се съпротивява на гражданската гвардия… Депутатите и президентът напуснаха залата през вратата с часовника и изчакаха в библиотеката да ги пуснат да излязат. Кастелар си отиде с двама приятели по улица „Флорин“ и се прибра в къщи, където получи силен пристъп от жлъчката.

Тези сведения или откъслечни новини за оная тъжна история бяха оронени като зърна грозде, останали на дъното на кошницата, след като са били извадени гроздовете. Бяха най-зрелите и може би затова най-вкусните.