Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Всички много искаха Вилялонга да дойде у тях, за да им разкаже за паметното заседание през нощта на втори срещу трети, защото беше присъствувал на него, седнал на червените скамейки. Но представителят на страната не пристигаше. Най-сетне се появи сутринта на Богоявление. Хасинта минаваше през приемната, когато домашният приятел влезе.

— Добър ден, съименнице… Как сте тук? А звярът стана ли вече?

Хасинта не можеше да гледа проклетия съименник. Тази антипатия се основаваше на увереността, че Вилялонга развращава съпруга й и го тласка към изневяра.

— Татко излезе — каза му тя не много приветливо. — Колко ще съжалява, че не е могъл да ви види, за да му разкажете всичко! Много ли се страхувахте? Хуан каза, че сте се скрили под една скамейка.

— Ах, колко забавно! Хуан също ли излезе?

— Не, облича се. Заповядайте.

И тръгна след него, защото винаги, когато двамата приятели се затваряха, тя правеше и невъзможното, за да чуе какво си говорят, като слагаше розовото си ушенце на пролуката на недобре затворената врата. Вилялонга почака в кабинета, а съименницата му влезе при съпруга си, за да съобщи за него.

— Ама какво, дошъл е оня хубостник?

— Да… остроумнико… Тук съм.

— Влез, спекуланте… Радвам се да те видя!…

Приятелят влезе. Хасинта забелязваше в очите му нещо злонамерено. С удоволствие би се скрила зад някоя завеса, за да подслуша тайните на тия двама вагабонти. За нещастие трябваше да отиде в трапезарията да изпълни някои нареждания, които Барбарита й беше дала… Но щеше да се върне и да се опита да долови нещо…

— Разказвай, момче, разказвай. Изгаряхме от желание да те видим.

И Вилялонга започна разказа си пред Хасинта, но когато тя излезе, лицето на разказвача се преобрази от лукавство. Двамата погледнаха към вратата — приятелят се увери, че съпругата се е оттеглила и като се обърна към Дофина, му каза с треперещ глас, характерен за домашните конспиратори:

— Приятелю, да знаеш… каква новина ти нося!… Ако знаеш кого видях! Ще ни чуе ли жена ти?

— Не, човече, не бери грижа — отвърна Хуан, докато закопчаваше нагръдника си. — Изплюй по-скоро камъчето.

— Ами, не можеш позна кого видях… Тук е.

— Кой?

— Фортуната… Но нямаш представа как се е преобразила. Такава промяна! Много е хубава и елегантна. Бях зашеметен, като я видях.

Чуха се стъпките на Хасинта. Когато тя се появи, повдигайки завесата, Вилялонга рязко извъртя речта си:

— Не, човече, не ме разбра: заседанието започна подир пладне и се прекъсна в осем часа. По време на прекъсването се опитаха да стигнат до споразумение. Аз обиколих всички групи да надуша работата… Хм! Лошо, лошо; силното министерство се печеше, печеше … На всичко отгоре… представи си дали не бяха слепи ония! На всичкото отгоре, извън Кортесите се подготвяше машинация, за да им се подложи крак. Ние със Саламеро излизахме и влизахме поред, за да носим новини в една къща на улица „Греда“, където бяха Серано 225 225 Франсиско Серано и Домингес (1810–1885), испански политик, поел властва през 1874 г. от Пави́а — Б.пр. , Топете 226 226 Хуан Баутиста Топете и Карбальо (1821–1885), испански политик. — Б.пр. и други. „Генерале, не се разбират. Там е като по масло… само че — врящо. Свалят Кастелар. С една дума, сега ще се види.“ „Върнете се там. Ще има ли гласуване?“ „Мисля, че да.“ „Донесете ни резултата.“

— Резултатът от гласуването — заяви Санта Крус — беше против Кастелар, Кажи ми нещо — ами ако беше в негова полза?

— Нищо не можеше да се направи. Бъди сигурен в това. Та, както ти казвах, говори Кастелар…

Хасинта слушаше с голямо внимание, но влезе Рафаела да я повика и тя трябваше да излезе.

— Слава господи, пак сме сами — каза приятелят, след като я видя да излиза. — Да не ни чуе!

— Какво ще чува?… Колко страхлив си станал! Разказвай бързо. Къде я видя?

— Ами снощи… бях в „Швейцарската“ до десет часа. След това отидох за малко в театър „Реал“, а на излизане ми хрумна да се отбия през „Прага“ да видя дали е там Хоакин Пес, на когото трябваше да кажа нещо. Влизам и първото, което виждам, бе една двойка… на една маса отдясно… Загледах се като глупак… Бяха господин и жена, облечена с такава елегантност… как да ти кажа, с импровизирана елегантност. „Познавам това лице“, бе първото, което ми хрумна. И в същия миг се сетих… „Та това е тая проклетница Фортуната!…“ Колкото и да ти разправям, не можеш да си представиш преображението й… Трябваше да я видиш със собствените си очи. Ще си оближеш пръстите. Сигурно е била в Париж, защото някои преображения не стават, без да се мине оттам. Седнах колкото се може по-близо и зачаках да я чуя. „Как ли ще говори“, се питах. Защото шивачите лесно поправят талията и корсажа, когато под тях има качества, но колкото до езика… Трябваше да я видиш, човече, и щеше да се изумиш като мен. Би казал, че елегантността й е случайна и че няма вид на сеньора… Съгласен съм, няма вид на сеньора, нито е нужно… но това не й пречи да бъде съблазнителна, способна да… Абе, ако я видиш, ще си глътнеш езика. Ще си спомниш онова несравнимо тяло, оня изваян бюст от тия, дето се раждат сред народа и умират в мрак, когато цивилизацията не ги открие и не ги покаже . Колко пъти сме казвали: Ако този бюст знаеше да се реализира!… Ама сега вече е пуснат в отлична експлоатация. Спомняш ли си какво твърдеше ти?… „Народът е кариера. От него излизат великите идеи и великите хубости. После идва интелигентността, изкуството; работната ръка вади блока, извайва го…“ Сега, момчето ми, я имаш добре изваяна… Какви изящни линии! Разбира се, като говори, прави грешки. Аз се приближавах скришом. Разбрах, че ме беше познала и че моите погледи я притесняваха… Горкичката! Елегантността не беше заличила у нея онова, народното, тая плахост, съчетана не знам как с безсрамието и със съзнанието, че жените струват твърде, ама твърде малко в морално и интелектуално отношение, и наред с това със сигурността, че заробват… ах, хитрушите, заробват нас, които струваме повече от тях… тоест, не се осмелявам да твърдя, че ги превъзхождаме, освен с калибъра си. Накратко, братче, опива. Мислех си за количеството вода, което е предшествувало преображението й. Ах, но жените научават това много бързо. Те са същински демони, когато усвояват всичко, свързано с царството на тоалета. Затова пък се обзалагам, че не се е научила да чете… Такива са, после казват, че ги покваряваме. Та да се върнем на думата, преображението е пълно. Миене, модни кройки, навици в разкрасяването; освен това коприна, кадифе, шапчица…