„Наистина — казваше си той — защо трябва едно нещо да бъде по-реално от друго? Защо да не е сън дневното, а истински живот — нощното? Това е въпрос на назоваване и защо да не можем да казваме “спя" на онова, което наричаме „събуждам се“ , и „лягам си“ на „ставам“ … Защо да не казвам аз сега, докато се обличам: „Максимилиано, сега си лягаш да спиш. Ще прекараш лоша нощ, с кошмари и какво ли не, т.е. с час по животинска фармацевтика?… “"
Въпросният Ulmus sylvestris беше симпатично момче, добър момък, весел и малко лекомислен. От всичките приятели на Rubinius vulgaris той най-много го обичаше и Максимилиано му се отплащаше с нежност, примесена с малко уважение. Олмедо водеше не много примерен живот, като сменяше всеки месец пансиона, прекарваше нощите в греховни места и вършеше всички студентски лудории, сякаш по програма, която трябваше да изпълни непременно. Напоследък живееше с някоя си Фелисиана, миловидна и много срамежлива. Той си придаваше важност с нея, сякаш държането на жени беше специалност, в която трябваше да се запише, за да спечели титлата на врял и кипял човек. Той й даваше малкото, което имаше, и тя от своя страна тъй нагаждаше нещата, че да живее един ден в оскъдица, друг — охолна, и винаги в най-голямо безгрижие. Той приемаше сериозно този начин на живот и когато имаше пари, канеше приятелите си да хапнат по една треска в неговия хотел . Като си придаваше вид на светски човек и на хитрец, той зле подражаваше на парижката небрежност, позната му от романите на Пол де Кок. Фелисиана беше от Валенсия и готвеше много добре ориз, ала в сервирането и в държането й на масата се искаше още. А Олмедо вършеше всичко тъй сръчно и по програма, че се напиваше, без да му харесва виното, пееше фламенко, без да знае да го пее, раздрънкваше китарата и вършеше всички безумия, които според него бяха ритуалът на безделника; понеже на него му бе хрумнало да бъде безделник, както някои стават масони или кръстоносци, от сърбеж да изпълнява роли и да значи нещо. Ако съществуваше някаква униформа на безделника, Олмедо щеше да я облече с истински ентусиазъм и съжаляваше, че няма някакво отличие, лента, пера или галон, за да излезе с него и да каже тихо: „Вижте колко съм покварен.“ А в същност беше нещастник. Това беше само едно извратено продължение на пубертета .
Максимилиано никога не ходеше на гуляите на своя приятел, макар че той винаги го канеше. Но се интересуваше за здравето на Фелисиана, сякаш тя беше дама, а Олмедо също вземаше това на сериозно, като казваше: „Малко ми е неразположена. Днес казах на Орфила да намине у дома.“ Този Орфила беше едно студентче, последна година медицина, който се казваше също като прочутия доктор и лекуваше, сиреч пишеше рецепти на приятелите си и на приятелките на приятелите си.
Един ден, като излизаха от лекции, Олмедо каза на Рубин:
— Намини у нас, ако искаш да видиш една истинска жена. Тя е приятелка на Фелисиана и дойде в нашия хотел за няколко дни, докато си намери работа.
— Порядъчна ли е? — попита Рубин, показвайки с тона си значението, което отдаваше на това качество.
— Порядъчна! Ами! — възкликна празноглавецът през смях. — Ама ти вярваш ли, че има жена, която да е…, както се казва порядъчна? — Това той го каза със самочувствие на философ с накривена над дясното си слепоочие шапка, като отличителен признак за неговите идеи относно човешката поквара. Вече нямаше порядъчни жени — казваше го един голям познавач на обществото и на порока. Скептицизмът на Олмедо беше белег на детинщина, безредие във физиологическите етапи, нещо като второ поникване на зъбите. Всичко в този етап се свежда до едно бръщолевене, а после вече идва човекът с други идеи и друг начин на съществуване.
— Значи не е порядъчна — отбеляза Максимилиано, който желаеше всички жени да бъдат порядъчни.
— Че каква да е, човече? Бива си я. Дойде в Мадрид преди известно време с един мошеник, мисля, че е търговец на пушки. Носеха цял влак, братче!… Видях я една вечер… Кълна ти се, че беше чист опиум. Сякаш беше от самия Париж… Но не знам какво стана, дявол да го вземе! Оня господин не играеше чисто и една сутрин изчезна, оставяйки голям дълг в пансиона и друг дълг не знам си къде и дългове, дългове… С една дума, нещастницата трябваше да заложи всичките си парцали и остана само с дрехите на гърба си, когато са на гърба й, разбира се. Фелисиана я срещнала, не знам къде си, залята в сълзи и й казала: „Ела у дома.“ Сега е там. Поизлиза си, кой знае къде, за което Фелисиана й заема дрехите си. Не му мисли — тя е много добро момиче. Има чар!…
Читать дальше