Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Но най-забавният виц, по дяволите — каза Олмедо, — е тоя за хлебаря. Знаеш ли го? Когато оня епископ отишъл да посети паството си и легнал в леглото на свещеника. Сега ще видите…

Фортуната стана, за да излиза. На Максимилиано му хрумна да излезе след нея, за да види къде отива. Това беше неговият особен начин на ухажване. В мечтателния му дух живееше неясната вяра, че тези преследвания включваха тайнствено, може би магнитно общуване. Да преследваш, като гледаш отдалеч, беше език или sui generis телеграфия, а преследваният човек, дори и да не погледне назад, трябваше да почувствува действието на флуидите на привличане. Фортуната излезе, като се сбогува много студено, а след две минути стори същото и Максимилиано, с намерение да я настигне още на входната врата. Но онзи проклет Ulmus sylvestris го задържа насила, като го хвана за ръката и я стисна с просташко парадиране на мъжка сила, за да се посмее на писъците, които горкият Максимилиано надаваше от болка.

— Ама че си магаре! — извика той, като издърпа най-сетне смачканата си ръка с прилепнали един о друг пръсти. — Що за приумица!… Само това умееш… и да говориш мръсотии. По-добре седни да учиш!

— Достойно дете, ще бъдеш ли добър да ме пипнеш по носа?

— Не се прави на простак — каза Рубин добродушно. — Ако не си такъв, даже да искаш да изглеждаш такъв, не можеш.

Това нарани самолюбието на Олмедо повече, отколкото ако неговият приятел го беше обсипал с обиди, защото той понасяше всичко търпеливо, освен когато му се омаловажаваше, макар на йота, ролята на празноглавец, която си беше избрал. Толкова лошо му се видя снизхождението на Рубин, че излезе след него до вратата, като между другите глупости му каза:

— Ама че си лицемер… дявол да го вземе! Тези фантазьори добре умеят да нараняват.

Максимилиано слезе по стълбата, както слиза осемгодишно дете което е изтървало играчката си от прозореца на двора. Стигна без дъх до входа и се поколеба дали да тръгне надясно или наляво по улицата. Сърцето му подсказа да тръгне към улица „Сан Маркос“. Ускори крачка, мислейки си, че Фортуната навярно не върви бързо и че скоро ще я настигне. „Дали това е тя?“ Помисли, че е видял синия шал; но като се приближи, забеляза, че не е той. Когато видеше някоя жена, която можеше да бъде тя , намаляваше крачка, за да не се приближи много, понеже, приближи ли много, чарът на преследването преставаше да бъде толкова тайнствен. Преброди много улици, връщаше се, обикаляше този или онзи квартал, а нощната дама не се появяваше. Не бе изпитвал по-голямо отчаяние в живота си. Ако я срещнеше, беше способен дори да я заговори и да й каже някоя любовна дързост. Толкова се възбуди от това лутане, че в единадесет часа вече не можеше да се държи на крака и се опираше о стените, за да си почине малко. Да се върне в къщи, без да я намери и хубаво да потърчи с нея… на разстояние от тридесет крачки, много го натъжаваше това. Но най-сетне стана толкова късно и той беше тъй изморен, че не му оставаше нищо друго, освен да вземе трамвая за „Чамбери“ и да се прибере. Върна се и си легна, жадувайки да загаси светлината, за да си мисли с глава на възглавницата. Беше много отпаднал духом. Налегнаха го тъжни мисли и му се приплака. Спа много малко през нощта, а сутринта реши да отиде до хотела на Фелисиана още щом излезе от лекции.

Стори, както го намисли и този ден успя да победи малко плахостта си. Фелисиана му помагаше, насърчавайки го ловко, и Рубин сполучи да й каже някои неща, които, за да скрие чувствата си, избра да бъдат язвителни.

— Късничко дойдохте снощи. В единайсет часа още не бяхте си тръгнали.

И в този дух и други такива обикновени фрази, които Фортуната слушаше с безразличие и на които отговаряше с пренебрежение. Максимилиано пазеше чистите пориви на душата си за по-изгоден случай и със сполучлив усет беше решил да започне като един от многото, като един случаен, който иска само да се позабавлява малко. Дяволитата Фелисиана ги остави сами и Рубин се уплаши в началото, ала тутакси се съвзе. Не беше вече същият човек. Вярата, която изпълваше душата му, оная страст, родена невинно и развила се за една нощ, като вълшебно дърво, което изниква от земята, отрупано от плод, го разтърсваше и преобразяваше. Дори проклетата му плахост беше сведена до чисто външно явление. Погледна Фортуната, без да мигне и като хвана ръката й, каза с треперещ глас:

— Ако вие искате да ме обикнете, аз… ще ви обичам повече от живота си.