Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Максимилиано измисли, че за да осъществи желанието си, трябваше да купи друга глинена касичка, съвършено еднаква с тази, и да я напълни с дребни пари, за да дрънка и да тежи… Смя се сам известно време, като си мислеше за това как щеше да изиграе леля си… Той, който никога не беше извършил и една лудория!… Единственото престъпление, което беше сторил преди години, бе, че крадеше от леля си копчета, за да ги колекционира. Инстинкти на колекционер, които са варианти на скъперничество! Понякога стигаше дотам да й отреже копчетата от дрехите; но след боя, който изяде, не му остана охота да го повтори. Друго освен това — нищо; винаги е бил самата кротост и тъй пестелив, че леля му го обичаше може би по-скоро за добродетелта да спестява, отколкото за друго.

„И тъй, господине, на работа. В грънчарницата на корсото «Санта Енграсия» има също такива касички. Ще купя една; ще разгледам хубаво тази, за да й взема добре размерите.“

Максимилиано стоеше с касичката в ръка, като я разглеждаше отгоре и отдолу, сякаш искаше да я снима, когато вратата се отвори и влезе едно момиченце на около дванадесет години, слабо и височко, със запретнати ръкави, добре подстригано, с бретон, с къдрици и с престилка, която стигаше до пръстите на краката му. Още щом го видя, Максимилиано се смути, сякаш беше изненадан в срамна постъпка.

— Какво търсиш тук, малка безсрамнице?

Вместо отговор момичето му изплези половин педя език, като блещеше очи и правеше най-грозни и смешни гримаси, каквито човек може да си представи.

— Да, на много хубава се правиш… Махай се оттук или ще видиш…

Това беше домашната прислужница. Доня Лупе мразеше женищата и винаги вземаше за прислуга момичета, за да ги възпита и да ги моделира по свой вкус и привички. Наричаха я Папитос 244 244 Детска кашица — раро (исп). — Б.пр. , не зная защо. Беше по-жива и от живака, дейна и работлива, когато искаше, ленива и лукава понякога. Имаше стройно тяло, грапави от работата и студената вода ръце, дяволито лице с изпъкнали очи, от които извличаше голяма полза, за да разсмива хората; с изящна и нацупена уста, с устни и много бели зъби, сякаш по поръчка, за да правят най-странни мимики. Двата й средни горни зъба бяха огромни и винаги се виждаха, защото дори когато се цупеше, не затваряше напълно устата си.

След като чу заплахата на Максимилиано, Папитос стана още по-безсрамна. Тя постъпваше така. Колкото повече я заплашваха, толкова по-досадна ставаше. Отново изплези невероятно дълъг език и започна тихо да повтаря: „Грозник, грозник“ до тридесет-четиридесет пъти. Тази оценка, която ни най-малко не противоречеше на истината, винаги бе предизвиквала у Рубин само презрение; но сега го възмути толкова много, че… с удоволствие би отрязал оня огромен език на Папитос, който тя плезеше.

— Ако не се махнеш, така ще те изритам!…

Пристъпи към нея, но Папитос застана на безопасно място. Тя сякаш летеше. От дъното на коридора, вече на вратата на кухнята, повтаряше подигравките си, като правеше с ръце маймунски гримаси. Той се върна в стаята си много ядосан, а след малко тя пак влезе.

— Какво търсиш тук?

— Идвам за лампата, да я напълня…

Причината момичето да отговори относително разумно и спокойно бе, че се чуха стъпките на доня Лупе и нейният страшен глас.

— Слушай, Папитос, като дойда там…

— Лельо, елате… Тя се е разпуснала…

— Доносник! — тихо му каза момичето, като взе лампата. — Грозник! Грозник!

— Ти си виновен — добави сурово доня Лупе на вратата, — защото се хващаш да играеш с нея, смееш се на остротите й, а сега виждаш какво става. Искаш да те уважава, но е невъзможно. Много лошо е възпитана.

Лелята и племенникът поговориха малко.

— Пак ли ще се върнеш късно тази нощ? Внимавай, че нощите са много студени. Тези студове са жестоки. Ти не си за юначества.

— Ама аз нищо не усещам. Никога не съм бил по-добре — каза Рубин, усещайки, че плахостта пак го завладява.

— Да не вършим глупости… Ужасен студ е. Каква лоша година! Ще повярваш ли, че нощес не можах да се стопля до сутринта? При това си хвърлих отгоре четири одеяла. Какви жестоки студове! Сякаш сме между кохортите на Рим и Антиохия 245 245 Ироничен намек за войната между Рим и Антиохия, 200-та г. пр.н.е. — Б.пр. , което, както казваше моят Хауреги, е най-лошото време в Мадрид.

— Ще ходите ли тази вечер у доня Силвия? — попита я Рубин.

— Тъй мисля. Ако излизаш, ще ме оставиш там, а после точно в единадесет ще дойдеш да ме вземеш.